„Южната стена на Анапурна“

През 70-те години на миналия век Крис Бонингтън и неговият легендарен екип от алпинисти решават да изкачат хималайския осемхилядник Анапурна от южната стена. Това, което катерачите преди тях биха отхвърлили като „грешната“ посока, за Бонингтън се превръща в цел и предизвикателство. Желанието им е да минат по този маршрут не защото е там, а защото е трудно.

Книгата „Южната стена на Анапурна“ е свидетелство за едно героично изкачване, за срещата на човека със суровата природа и всички проблеми, които съществуват по високите върхове. Историята на група смели мъже, превърнали се в пионери при намирането на нов подход към високите върхове. Свидетелство за приключение, изискващо смелост, кураж и търпение, съпътствани от разочарования, но и големи успехи.

Как се роди една експедиция

Алпийските експедиции се замислят и осъществяват по най-различни начини. От една страна, може да се сформира голям национален отбор, ръководен и контролиран от някаква организация, както е възможно и нещо съвсем противоположно — малка група приятели алпинисти се събират с намерение да изкачат определен връх. Нашата експедиция към южната стена на Анапурна през 1970 г. попада някъде по средата между тези два полюса.
След осем години служба като офицер в редовната армия през 1962 г. реших да изоставя общоприетото професионално поприще — донякъде заради неудовлетворение от работата си, но повече от желание да свържа живота си по-тясно с алпинизма. Ала предприемайки тази стъпка, излезе, че разполагам с доста по-малко време за катерене от мнозина алпинисти с осемчасов работен ден, тъй като в последните три години, до октомври 1968 г., витаех из света на журналистиката — заснемах и описвах за пресата сензационни пътешествия и приключения. Действително журналистическата ми кариера беше изпълнена с незабравими преживявания — прелетях до Еквадор, за да изкача един действащ вулкан, попаднах посред зима на Бафинова земя на лов за канадски елени, а през лятото на 1968 г. се спуснах по Сини Нил с една британска армейска експедиция, извършила първото цялостно преминаване по течението на реката — но като че ли този начин на живот ме отдалечаваше допълнително от алпинизма, освен това във всичките тия авантюри много по-често се чувствах страничен наблюдател, отколкото активен участник.
От плаването по Сини Нил се върнах през есента на 1968 г. Големи премеждия съпровождаха тази експедиция, на три пъти висях на косъм от смъртта: веднъж лодката се преобърна точно при преминаването на един водопад и аз бях хванат от водовъртежа, от който успях да се измъкна едва подир осем безуспешни опита, а при две нападения на туземците за малко не бях убит. Не ще и съмнение, изцяло бях погълнат от пътешествието, всеки епизод беше крайно вълнуващ, ала нито за миг не изпитах емоционално удовлетворение, понеже бях попаднал в непривична за мен среда, изложен на прекалено много рискове, върху които не бях способен да упражня никакъв контрол. Спускането по Сини Нил подсили желанието ми да посветя всичките си усилия за осъществяването на едно планинско изкачване, макар че все още нямах предвид нищо конкретно.
Противоречия ме терзаеха за всичко. През последните пет години с жена ми Уенди живеехме в Лейк Дистрикт — област, в много отношения идеална за катерене — заобиколена от великолепна природа, и повечето мои познати мислеха, че сигурно е голямо щастие за мен да се установя именно там, но… аз бях отчайващо неуравновесен, нямах ясна представа как всъщност искам да изживея живота си. Едната ми половина държеше да стана преуспяващ фотожурналист, другата копнееше по планините. В Лейк Дистрикт се чувствах откъснат и от големия алпинизъм, и от дейните сфери на журналистиката. Дори обмислях дали да не се преселя в Лондон, но срещах съпротивата на жена си, която много обичаше Лейк Дистрикт. Накрая постигнахме компромисното решение да отидем в Манчестър — и вълкът сит, и агнето цяло — на една крачка от Лондон и също толкова близо до Уелс, Лейк Дистрикт и пясъчниците в Дербишър.
Преди да потегля за Сини Нил, купихме къща в Боудън, квартал в югозападните покрайнини на Манчестър. Наивно бях имал илюзията, че Уенди ще се справи с необходимия ремонт и ще подреди всичко, докато ме няма. В действителност, завръщайки се, разбрах, че договорът за продажбата току-що бил оформен окончателно и наетите работници трябваше да коват и мажат още три месеца, преди домът ни да стане обитаем. През това време живеехме при разни наши приятели. Ник и Керолайн Есткърт имаха двустаен апартамент в Елдърли Едж. Отидохме при тях с намерение да преспим ден-два, додето си намерим някаква мебелирана квартира, ала останахме точно два месеца, като за спалня ползвахме пода на всекидневната им, хем заедно с нас беше и осемнайсетмесечният ни син… Сякаш по силата на някакво чудо през този период нито веднъж не се случи да си досадим един на друг — безспорно подобно съжителство представлява отлична проверка на взаимоотношенията между членовете на една бъдеща експедиция от какъвто и да е характер.
Именно в апартамента на Ник Есткърт (по време на квартируването ни там) се роди идеята за щурма на южната стена на Анапурна или по-скоро само се очерта, защото, преди да добие завършен вид, първоначалният ни план бе твърде скромен.
През последните две години двамата с Ник и още един приятел на име Мартин Бойсън често говорехме за експедиции във високите планини, но без да стигнем до някакво конкретно решение. В онези октомврийски дни на 1968 г. тримата си дадохме дума през 1970 г. на всяка цена да осъществим едно експедиционно изкачване, въпреки че примамливите обекти се брояха на пръсти. Тъкмо тогава планините на Непал, както и по-интересните масиви в Пакистан и Индия бяха недостъпни за чуждестранни алпинисти поради политическото напрежение в района, предизвикано предимно от инцидентите по тибетската граница. Бихме могли да катерим в афганистанския Хиндукуш или да насочим вниманието си към периферните върхове в пакистанския Каракорум, но тия обекти не ме привличаха. Някак си останаха в сянката на същинските хималайски гиганти. Ето защо обърнахме поглед към Аляска, където все още има стотици непокорени стени, а самите планини са дори по-пусти и по-диви от Хималаите, макар и много по-ниски, разбира се.
С Мартин Бойсън се познавах от осем години, още от ученическите му дни, когато беше катерачът чудо на Харисън Рокс — пясъчниците край Тънбридж Уейлз. Навършил двайсет и осем години, днес той е един от първокласните катерачи, въпреки че на пръв поглед човек никога не би отгатнал този факт. Видите ли го да крачи по равно, движенията на дългите му крайници ще ви се сторят некоординирани, а значителната мускулна сила остава прикрита под провисналите дрехи, сякаш окачени на тялото му. Ала щом се докосне веднъж до скала, с лекота се понася нагоре — безотказна катерачна машина. Винаги ми е приличал на огромен ленивец, но с интелект, нагоден към движение по вертикални повърхности.
Двамата с жена му Меги често ни навестяваха в Лейк Дистрикт. Много съвместни изкачвания бяхме направили във Великобритания, но до Алпите не бяхме ходили, нито пък някъде по-далеч. След като завърши училището в Тънбридж, Мартин се записа в Манчестърския университет и по-късно стана учител, щастлив, че ще може да ползва големи отпуски. За съвършен катерач, какъвто е той, липсата на всякакви състезателни амбиции изглежда необикновена. Навярно бе непоклатимо уверен в естествените си заложби на алпинист и бе прекалено пасивен, за да се намеси в изнурителната конкуренция, която преобладава в отделни кръгове на британския алпинизъм. Въпреки това някои от неговите турове в Уелс и Шотландия са сред най-тежките маршрути, очертани на Британските острови. Мартин Бойсън бе катерил и в Алпите — ръбове и стени от най-висша категория на трудност. Имаше няколко премиери и немалко първи британски изкачвания.
Ник от своя страна не притежаваше вродени качества на алпинист. Жилав, с мощна конструкция и висок спортен дух, той бе успял да си извоюва място сред алпийския елит. В някои отношения възпитанието му бе протекло в традиционния буржоазен дух на алпинистите отпреди войната — повечето участници в набезите към Еверест до победната експедиция през 1953 г. Средното си образование Ник завършва в Ийстърн колеж, после постъпва в Кеймбридж, където става председател на университетския алпийски клуб. Още като ученик при изкачвания в Алпите баща му го запознава с алпийските сръчности — нещо типично за Едуардската традиция. Благодарение на своя произход Ник бе натрупал солиден опит в катерения из Алпите. По време на учението си в Кеймбридж участва в експедиция до арктическите части на Гренландия, но другаде извън Европа не бе катерил.
И така, бяхме трима, потърсихме четвърти член за групата и избрахме Дъгъл Хейстън. Заедно с него бях при прокарването на диретисимата по северната стена на Айгер през зимата на 1966 г. Тръгнах като фоторепортер, а изкачих три четвърти от стената. С Дъгъл катерих и предишната зима. Тогава бяхме наумили да правим зимната премиера по северната стена на Дрю, но така стана, че изкачихме само северната на Аржантиер. С Дъгъл добре се познаваше и Мартин — двамата бяха участвали в един несполучлив опит за изкачване на Серо Торе в Патагония. Макар и висока само 3000 м, тази скална игла може би е една от най-отвесните и най-мъчно уязвими на света, покорявана досега само веднъж. Експедицията на Дъгъл и Мартин щурмува върха по нов път, но бе сломена от сложността на релефа и ужасното време.
Едва ли някой ще оспори, че Дъгъл Хейстън е сред най-забележителните алпинисти на Великобритания днес. Крайно затворен по натура и за околните недостъпен, Дъгъл същевременно е много непосредствен партньор, независимо дали пиете уиски в подножието на планината, или изчаквате стихването на някоя хала, разбушувала се по средата на тура. Ликът му създава впечатление за неимоверно изтънчена примитивна душевност, ако може да се даде такова определение. Наистина той има вид на „поп“ личност в модерния смисъл на тази дума. Представлява странно съчетание на абсолютен епикуреец и строг аскет. Няколко години учи философия в Единбургския университет, но така и не завърши, в крайна сметка напусна и отвори катерачно училище в планините на Шотландия. В актива си има вписани много и все трудни изкачвания съвместно с Роби Смит, който се очертаваше като най-обещаващ от британските катерачи до трагичната си смърт в Памир през 1962 г.
Дъгъл изкачи северната стена на Айгер през 1963 г., после премина диретисимата по същата стена — засега най-тежкия маршрут в Алпите. Известно време води курса на Международната школа по съвременен алпинизъм, основана от Джон Харлин — водача на групата, прокарала диретисимата на Айгер, завършила фатално за него. За разлика от Мартин и Ник, Дъгъл се бе отдал на алпинизма напълно. През лятото провеждаше занятията в своето катерачно училище, а през останалите месеци гледаше да бъде свободен, за да се включи в някоя експедиция и да катери в чужбина, но до Хималаите все още не бе стигал.
И тъй, през октомври 1968 г. бяхме вече четирима, макар че Дъгъл не знаеше още нищо за нашите планове. Малко по-късно пристигна вестта: „Непал е отворен за алпинисти“ — за пръв път от четири години насам. Тозчас забравихме за Аляска и почнахме да търсим нова цел за предстоящата експедиция. На картата имаше няколко девствени върха под 7300 м, но те не бяха в състояние да ме ентусиазират — завоюването им щеше да ми донесе положително по-малко от това, което бях преживял при предишните си две хималайски експедиции — до Анапурна II и Нупце. Следващата мисъл бе за едно голямо стенно изкачване и тази идея моментално ни завладя. Щяхме да се сблъскаме със солидни технически трудности при огромно напрежение на сили и воля, без мудно газене в дълбок сняг, което неизменно превръща хималайския алпинизъм в безлично и монотонно бъхтене.
Сетих се, че у мой приятел бях видял фотография от южната стена на Анапурна, изпратена му от подполковник Дж. О. М. Робъртс, навремето британски военен аташе в Катманду и водач на армейската експедиция към Анапурна II, в която участвах и аз.
— Хайде да опитаме това — предложих аз, без да имам ясна представа какво всъщност представлява „това“.
Останалите невинно се съгласиха. Една друга британска експедиция беше атакувала Мачапучаре, великолепен леден връх с форма на рибя опашка, разположен точно срещу южната стена. Та именно по време на тая експедиция Джими Робъртс за пръв път бе имал възможност да разгледа стената. Докато чаках да получа сведения от него, телефонирах на двама други членове от същата група, които живееха в Англия. „Южната стена ли? — прозвуча гласът на Дейвид Кокс, преподавател по съвременна история в Оксфорд. — Не си я спомням добре, изглеждаше внушителна. Да, лавините не са малко, но мисля, че следват естествения път на кулоарите.“ Роджър Чорли, счетоводител от Лондон, бе още по-обезкуражаващ. „Отивате на южната стена на Анапурна!? — възкликна той с невярващ глас. — Ужасен лавинарник!“
Тъкмо се залових да обмислям нов проект, когато пристигна писмото от Джими Робъртс. „Едно изкачване по южната стена на Анапурна е вълнуваща перспектива — много по-трудно е от Еверест, а подстъпът е значително по-лек. Несъмнено ще бъде тежко и въпреки че не съм привърженик на кислорода, струва ми се, че може да потрябва при сложно катерене над 7300 м.“
Тези редове ме обнадеждиха. След няколко дни Дейвик Кокс ми изпрати цветен диапозитив от стената. Включихме прожекционния апарат и на екрана в моята всекидневна се появи Анапурна в двуметрови размери. Взирахме се минута, две, пет — онемели и малко уплашени.
— Турът е съвършено ясен — обади се Мартин, — но е безобразно дълъг.
Действително. Никога не бях виждал планинска снимка, която да създава такова впечатление за главозамайваща дължина и трудност. Сякаш четири алпийски стени бяха наредени една върху друга. А турът — о, какъв тур! Жесток, безкомпромисен и категоричен от долу до горе. Широко снежно ребро, отвесно като контрафорс на готическа катедрала, прилягаше към долната част на стената. Това беше само началото — добре, вероятно човек би могъл да го обходи, измъквайки се криво-ляво нагоре от ледника в подножието, но как ще се предпази от лавинната опасност? Реброто завършваше с леден ръб, който дори на снимка личеше, че е остър като бръснач. Нещо подобно бях катерил на Нупце — на места имаше процепи, спускащи се на трийсет-четирийсет метра под гребена, през които свободно се виждаше отвъдният склон. Беше страховито, а на Анапурна щеше да бъде още по-лошо. Ръбът се губеше в осеян с ледени блокове пояс.
— Кой знае колко са стабилни — вметна Ник.
Аз също недоумявах и очертах пътя през тях с немалко резерви. По-нататък следваше скалиста преграда.
— Трябва да има поне триста и петдесет метра.
— А на каква височина започва, дявол да го вземе? Сигурно 7000. Как си представяш някой по-як пасаж на тая височина?
— Да, но я виж тоя жлеб.
Добре изразена грамадна хлътнатина разполовяваше масива, примамлива и обещаваща, ала очевидно адски мъчна и по-непреодолима от всичко, което бе катерено досега на тази височина. Скалният пояс свършваше с нещо, прилично на снежно рамо, водещо към върха.
— Обаче перспективата на снимката е скъсена. Положително има още много до най-високата точка.
Вкъщи успях да изровя няколко диапозитива, снимани от Анапурна II през 1960 г. Тогава хич не ми беше до южната стена, виждаше ми се толкова непостижима. Пък и никога не съм помислял, че е възможно да се предприеме опит за изкачването є. От тези диапозитиви ясно личеше, че с края на скалния пояс привършват едва три четвърти от общата дължина на стената. Нагоре следваха нови хиляда метра — стръмен снежен ръб и скалист гребен за финал.
Последните разкрития ни подействаха отрезвяващо. Тази стена беше по-гигантска и по-сложна от всичко, с което се бяха захващали алпинистите дотогава. Поставихме в диаскопа снимка от южната стена на Нупце, изкачена от мен през 1961 г., но тя изглеждаше като истинско джудже пред могъщата снага на Анапурна.
Въпреки всичко аз бях уверен, че при наличието на сработена група имаме реални шансове за успех. Чувствах, че досегашният ми алпийски опит, отчасти случайно, разбира се, е съобразен с изискванията именно на такова изкачване. Налагаше се да възприемем техниките, изпитани при прокарването на диретисимата по Айгер, само че приложени на хималайски терен. Освен това вече бях катерил една хималайска стена — южната на Нупце. Не ще и дума, маршрутът ни по нея бе значително по-елементарен, отколкото щеше да бъде на Анапурна, ала все пак ми даваше някакво мерило за сравнение. Изкачихме Нупце, без да ползваме кислородни апарати, т.е. бях сполучил да се добера до 7827 м без изкуствена помощ. От друга страна, на Анапурна II катерихме с кислородни апарати, тъй че имах представа от тяхната употреба и съзнавах колко много увеличават физическия потенциал на алпиниста.
Нравеше ми се идеята за малка, сплотена, четиричленна хималайска експедиция — колкото е по-малобройна групата, толкова по-бързо се придвижва към върха, освободена от огромното количество съоръжения и неминуемите усложнения от субективен характер, неизбежни за експедициите с многочислен състав. Но явно за южната стена на Анапурна четирима катерачи щяха да бъдат недостатъчни. Решихме да увеличим броя на шест души, ала и тази цифра ни се стори малка. Накрая се спряхме на осем.
Следващият проблем бе кого още да поканим. Сред водещите британски алпинисти можеха да се намерят много кандидати. Ала на нас ни трябваха хора, които не само умеят да катерят скала и лед от свръхвисша сложност, притежават голяма издръжливост и пр., но и са способни да потискат личните си амбиции заради успеха на експедицията като цяло и — най-важното от всичко — могат да се разбират помежду си. В по-голяма или по-малка степен всички елитни алпинисти имат самочувствието на примадони, нерядко са настроени егоистично и са непоправими индивидуалисти. Излиза тъй, че в някои отношения най-подходящият участник в хималайска експедиция е този, който умее упорито да пробива пъртина в дълбок сняг, но по южната стена на Анапурна може би най-вече щяхме да се нуждаем от добре балансирани свръзки, съставени от силни алпинисти водачи, които да намират сили в себе си да продължат изнурителната борба напред, щом другите отпаднат и се изтощят. Отгоре на всичко човек никога не може да бъде уверен как ще се чувства даден алпинист в Хималаите, понеже всеки се аклиматизира различно към височината, а някои не се аклиматизират изобщо. Най-сигурно е да се подбират катерачи с доказани възможности за работа на голяма надморска височина, но поради забраната, наложена през последните години върху алпинизма в планините на Непал и Пакистан, сега съществуваше подчертан недостиг на първокласни алпинисти с хималайски опит. Участниците в някогашните експедиции към Еверест бяха вече доста остарели, пък и проблемът на южната стена бе от съвсем ново измерение.
Първо попълнение на групата потърсих в лицето на Йън Клъф. С него бях осъществил едни от най-сложните изкачвания в живота си: премиерата по ръба Френе през 1961 г.; следващата година изкатерихме реброто Уокър на Гранд Жорас — един от най-великолепните скални маршрути в Алпите, и завършихме с пълен траверс на веригите Жорас и Рошфор, а само два дни по-късно завоювахме северната стена на Айгер.
Освен че се славеше като способен катерач, Йън бе също така най-добронравният и най-себеотрицателният човек, с когото съм катерил някога. Ето идеалния алпинист за експедиции — почти без стремеж за лична изява, ала готов да даде всичко от себе си за сполучливия край на начинанието. Досега той бе участвал в три експедиции — до централната кула на Пейн в Патагония заедно с мен, на Гуаризанкар в Непал и съвсем наскоро като водач на успешната експедиция, покорила Крепостта — скален връх също в Южна Патагония. И Йън бе превърнал алпинизма в своя професия — държеше малко катерачно училище в Глен Коу.
След Йън към нас поканих да се присъедини двайсет и осем годишния Мик Бърк. Той беше родом от Уигън и имаше работнически произход. Известно време учи в местната гимназия, но на петнайсет години напуска и постъпва на работа в застрахователна кантора. По същото време започва да катери — най-вече за да не стои вкъщи през почивните дни, както сам признава. След две години, подобно на мнозина от младите британски катерачи, Мик изоставя службата и се установява да живее в Лейк Дистрикт за по-голямата част от годината, като си намира временна работа да припечелва, а летните месеци прекарва в Алпите. Той няма качествата на феноменален катерач по природа, какъвто е Мартин Бойсън, но с неотклонно постоянство достига забележителна класа.
Двамата с него прекарахме цели три дни на Айгер, докато траеше финалният етап от премиерата на диретисимата по стената. Наистина човек изпитва чудновато, вълнуващо чувство, когато скита по гребена на един алпийски връх при кошмарни атмосферни и битови условия: температура около -30°С и вятър със скорост над 120 км/ч.; през всичкото време живеехме в снежни пещери, кажи-речи без никаква храна; отгоре на това често се налагаше да преминаваме заснежени склонове и прясно навалелият сняг заплашваше да тръгне всеки момент. Та ето в такава обстановка опознах Мик и почнах да го ценя.
Третият алпинист, когото привлякох към групата, бе безспорен фаворит измежду всички останали, но наред с това ме тревожеше най-много. Познавах Дон Уилънс повече от десет години. Безспорно той бе един от най-способните всестранно развити алпинисти, които са се появявали във Великобритания след войната, ала напоследък физическото му състояние се бе влошило, даже пусна корем, понеже пиеше много бира и не тренираше. Беше загубил интерес към скалното катерене не само по туровете на острова, но дори пренебрегваше и Алпите — предпочиташе да се включва в експедиции, поставили си за цел изкачвания в отдалечените планински райони на света. Освен всичко нашите отношения винаги бяха обтегнати. Въпреки това някои от най-хубавите си алпийски постижения съм осъществил именно с Дон и признавам, че никога не съм попадал на по-добър партньор от него. Запознахме се през 1959 г., когато се готвех да направя първото британско изкачване по ръба Бонати на Дрю в свръзка с Хемиш Макинес. Вечерта преди тръгването в бивака пристигнаха Дон Уилсън и другарят му Пол Рос. Катерихме четири дни — откъртен камък удари Хемиш в главата, храната ни се свърши преждевременно, към края на тура бяхме застигнати от буря… Ако не беше Дон с неговата предприемчивост, енергия и талант на катерач, при тия условия положително щяхме да изпаднем в сериозно затруднение, тъй като аз все още бях твърде неопитен.
Отново катерихме заедно през 1961 г., когато по-голямата част от лятото изкарахме под Айгер. На няколко пъти тръгвахме нагоре, но лошото време все ни връщаше. Накрая приключихме сезона с премиерата на ръба Френе, смятан по онова време за последния голям проблем в Алпите. На следващата година пак бяхме заедно — участвахме в акцията за свалянето на пострадалия Брайън Нели от Второто ледено поле на Айгер, ала за цялостно изкачване условията отново не бяха подходящи. По-късно и двамата се случихме в състава на британската експедиция към кулите на Пейн в Патагония, непрекъснато страняхме един от друг, но за финалната атака се обвързахме в двата края на алпийското въже.
Независимо че горе в планината успяваме да намерим общ език, ние с Дон притежаваме твърде различни характери и като че ли сме прекалено своенравни, за да бъдем близки приятели. Докато аз лесно се ентусиазирам, отдавам дан на емоциите, импулсивен съм, бързо сменям решенията си и вечно кипя от идеи, Дон е предпазлив и пресметлив, обмисля внимателно, преди да предприеме нещо, и рядко, дори никога не се оставя да бъде завладян от емоция. Произходът ни също е крайно различен. Дон е роден в Салфорд, мръсно градче в индустриалния север, там е и отрасъл. На петнайсетгодишна възраст напуска училище и се хваща на работа като водопроводчик. Почва да катери година по-късно и за кратко се изявява като гений на скалата. Специализира се в преодоляването на главоломни надвеси, при чието преминаване почти всяко падане неминуемо завършва фатално. Дори днес, двайсет години след неговите премиери, за много от туровете му се говори със страхопочитание и рядко се катерят.
Само в едно на Дон Уилънс не му провървя — три пъти досега катери в Хималаите, представи се великолепно, но тъй или иначе нито веднъж не успя да се добере до най-високата точка на атакувания връх. При първата си експедиция в Каракорум през 1957 г. прекара месец и половина на над 7000 м, накрая след лъвска борба достигна на петдесет метра под Машебрум (7826 м), обаче бе принуден да отстъпи, понеже партньорът му не бе в състояние повече да се движи. При следващата експедиция до Тривор, друг връх над 7700 м, Дон хвърли много сили в трасиране на пътя, като по този начин осигури успеха на щурмовата група, но сам бе твърде преуморен, за да стъпи на върха. През 1964 г. бе водач на експедицията към Гуаризанкар, в която участва и Йън Клъф. Ала и този път Дон нямаше шанс. Алпинистите браха големи ядове, докато налучкат верния подстъп към подножието на планината, после се наложи да обходят целия масив откъм тибетските склонове с цел да открият проходим път до върха. Комуникативната мрежа бе разтеглена, лагерите бяха построени прекалено далеч един от друг и в края на краищата групата отстъпи.
Повечето от катерачите, които бях поканил до тоя момент, нямаха кой знае колко богат опит и можеше да се предполага, че всестранните качества на Дон чудесно ще паснат при осъществяването на нашата цел. Единствено се опасявах да не би Уилънс да се е занемарил физически чак дотам, та да не може да действа с пълна мощ във високата планина.
Предложих му съвместно катерене през почивните дни в края на седмицата, без обаче да споделям другите си планове. Възнамерявахме да отидем до Шотландия в петък вечер и в неделя да се върнем. Според уговорката ни пристигнах у тях към 22 и 30 ч., но той още не се бе прибрал от кръчмата — най-късно до половин час щял да си дойде. Появи се към два и половина след полунощ, междувременно бе пресушил шест литра бира. Тръгнахме веднага, кипях от своего рода праведен гняв. Седнах на волана и нито за момент не го отстъпих на Дон — смятах, че бирата му е дошла множко. Призори бяхме в Глен Коу. На другия ден започнахме премиерен маршрут, с нас бе и Том Пейти — един от най-техничните и колоритни катерачи на Шотландия, загинал трагично, докато ние катерехме Анапурна. Искахме да направим първото зимно преминаване по големия кулоар на Арджър. До началото на тура Дон се влачеше мудно зад нас — хич и не си даваше зор. Нагоре по жлеба с радост прие да стои на опашката и нито веднъж не се отказа от услугите на въжето при по-трудните участъци. Когато достигнахме последния сложен пасаж — една зловеща камина, цялата заледена и прекалено широка, за да се изкачи удобно с опрян гръб в едната є стена при срещуположен натиск с краката в другата, Дон се обади: „Мисля аз да опитам тука, а? Май е мой ред да водя“.
Леден вятър бръснеше камината, широчината є принуди Дон да я премине изцяло в разкрач, а отгоре надвисваха няколко заснежени скални блока, на които трябва да се набереш на ръце, за да излезеш. Дон се покатери невероятно бързо и без секунда колебание, като дори не си направи труд да забие някой и друг клин за осигуровка. Двамата с Том бая се поизмъчихме, когато дойде нашият ред. Именно при тази камина взех окончателно решение и същата вечер поканих Дон да се присъедини към експедицията. Разгледа снимката, която му показах, и рече: „Ще се лее пот, но ще стане. Идвам и аз“. Несъмнено той бе най-подходящ за помощник-водач и аз начаса му предложих този пост.
Селекцията ми до момента беше във висша степен субективна. Търсех хора, с които бях катерил при тежки обстоятелства, с които се знаехме добре и съответно държах самите те помежду си да се познават. Според мен това е основният критерий за създаване на сплотена група. Всички ние имахме своите слабости и достойнства, дружахме отдавна и бяхме толерантни към особеностите на характерите си, освен това в миналото нашите взаимоотношения бяха преминали през суров изпит на физическо и психическо пренатоварване. Наложи се обаче изборът на осмия член да бъде продиктуван от финансов интерес. Един ден агентът ни Джордж Грийнфийлд угрижено попита: „Не можете ли да включите и някой американец? Това ще улесни значително работата ми в Щатите“.
Не бях особено въодушевен, още повече не познавах лично нито един американски алпинист, който би бил подходящ, но тъй като се нуждаехме от пари, нямаше как — съгласих се. Няколко души бяха предложени, сред тях една личност привлече вниманието ми, и то чисто и просто под давление на мълвата — казваше се Том Фрост. Дон и Дъгъл добре го познаваха и дадоха ласкави отзиви за него.
Том Фрост е един от собствениците на фабрика за алпийски инвентар и се нарежда между най-изтъкнатите американски катерачи. Върховете в Йосемитите предлагат може би най-гладките монолитни скални отвеси в света. За изкачването им Том и няколко други алпинисти разработиха нови технически средства и способи за катерене. По-късно те приложиха своите нововъведения при разрешаването на още по-сложни проблеми навред из планините на двете Америки и техният опит се разпространи в алпийските среди по целия свят. Ето неговия отговор на поканата ми, който говори сам по себе си:
„Току-що се връщам от Аляска, където успяхме да се справим с туристическия път до Маккинли. Изхождайки от това, вярвам, че ще мога да се изкача докъм 6100 м. Въз основа на тази моя самоувереност се съгласявам да дойда с вас на Анапурна, дори ще се опитам и да покатеря“.
В действителност Том вече бе ходил веднъж в Хималаите, покорил бе Кантенга (6818 м). Също така бе прокарал много нови турове в Кордилиера Бланка и в Алпите.
Доста се позачудих обаче как ще я кара с нас, след като научих, че е действащ мормон, а тяхната вяра забранява алкохола, комара, тютюна, използването на цинизми, както и пиенето на чай и кафе. За добра чест, Том се оказа не само строг мормон, но и необикновено търпим към страстите на партньорите си.
И така, в момента групата ни наброяваше осем души. Едва ли някога до днес във Великобритания се е събирал толкова силен алпийски тим, поставил си за цел покоряването на хималайски връх. Скоро се установи, че освен тези осем стабилни алпинисти ще са ни потребни още няколко души, които да се заемат с по-елементарната, но съществена задача да поддържат връзката в долната част на планината и да напътстват транспортирането на провизии и съоръжения. С такава молба се обърнах към стария си приятел Майк Томпсън. Трийсет и две годишният Майк не се отличаваше с брилянтна катерачна техника и имаше незначителен брой изкачвания в Алпите, но беше непретенциозен и с уравновесен характер, съчетан със своеобразна упоритост.
Също така ни трябваше лекар — човек, способен да се изкачи по-нагоре от базовия лагер, но все пак склонен да остане само в тила. Не е уместно лекарят да излиза напред. Тъкмо обмислях къде да потърся подходящ човек, когато ми позвъни Дейвид Ламберт, трийсетгодишен регистратор в една нюкасълска болница. Беше научил за експедицията от някакъв свой приятел и питаше дали имаме нужда от лекар. Страшно ентусиазиран, енергичен и приказлив, той даже бе готов да дойде с нас на собствени разноски. Беше катерил в Алпите и притежаваше добра обща алпийска подготовка, без да бъде ас в алпинизма. Явно подхождаше за експедиционен лекар и аз го ангажирах веднага.
Все още не бях доуточнил в тънкости начина на снабдяване — да се осигури в добър ред непрекъснат приток от необходими съоръжения и храни към височинните лагери, е една от предпоставките за успеха. Налагаше се да намерим човек за шеф на базовия лагер. Можехме да повикаме някой стар, опитен алпинист, но подозирахме, че ще ни измъчи с прекомерната си консервативност. Затова се свързах с полковник Чарлз Уилп, действащ армейски офицер и член на експедицията до Еверест от 1953 г., и го попитах дали познава някой военнослужещ с данни за въпросната длъжност. Той препоръча Келвин Кент, капитан в свързочните части на гурките с квартира Хонконг. Кент говореше свободно непалски, беше специалист по радиотехника и имаше солидни практически познания по планиране на транспорта — все неща, които щяха да ни потрябват в планината. Да се щурмува хималайски връх, е като да се води война — стратегията и тактиката са ключът към победата. Няма значение колко издръжливи и сърцати са алпинистите в челото — ако до тях не достига храна и екипировка, устремът им на бърза ръка угасва.
Често се изтъква, че идеалната възраст за един „хималаец“ е средата на трийсетте години. При това положение ние се оказвахме малко под нормата, тъй като средната възраст на групата едва надхвърляше трийсет години: най-младият член бе на двайсет и шест, а най-старият — на трийсет и пет. Все пак аз бях двайсет и пет годишен, когато за пръв път се озовах в Хималаите и установих, че се аклиматизирам доста добре. Дон Уилънс пък беше едва на двайсет и три при атаката към Машебрум и показа завидни данни.
Ето че съставът ни вече се увеличи на единайсет души. Възнамерявахме да включим и шестима шерпи — незначителен брой за експедиция от такъв мащаб, но стената изглеждаше прекалено стръмна и затова предполагахме, че ще можем да използваме носачи само в долните є части.
В последния момент групата ни бе подсилена от телевизионен екип. Бяхме успели да продадем сценария на бъдещото изкачване на „Интернешънъл телевижън нюз“ и на „Темз телевижън“. Надявах се да минем само с един оператор режисьор, но компаниите настояха да вземем пълна снимачна група от оператор тонрежисьор и режисьор репортер, всичките от „Темз телевижън“, а тъй като продукцията щеше да бъде съвместна между двете телевизионни корпорации, ИТН държеше да има свой представител, който да защищава интересите є.
В крайна сметка експедицията ни наброяваше двайсет и един души. Освен това на място щяхме да наемем куриери, готвачи и прислужници за кухнята, вероятно и няколко местни носачи — във всеки случай трябваше да отговарям за повече хора, отколкото ми се бе случвало досега. В армията повече от дванайсет войници и три танка не бях командвал.