„Свирепа арена“

• Автор: Джо Таскър
• Консултант катерене: Момчил Дамянов
• Превод: © Герасим Величков
• ISBN: 978-619-7300-71-0
• Размери: 142×210
• Корица: Мека
• Националност: Английска
• Главен редактор: Яна Парашикова-Аролска
• Редактор: Емилия Николова, Кристина Димитрова
• Коректор: Мариана Пиронкова

Трогателно, вълнуващо и вдъхновяващо четиво за духа на приключенството, който вечно търси нови катерачни предизвикателства, нови проблеми за решаване и трудности за преодоляване. Защото най-важно не е достигането на върха, а пътят до него.

„Свирепа арена“ на Джо Таскър се е превърнала в настолна книга за поколения алпинисти, планинари, авантюристи и любители на природата. Тя е невероятен разказ, увличащ във вихъра си дори и тези, които не са изкушени от планината.

Джо Таскър е един от най-изявените британски алпинисти, специалист в катеренето с минимално количество екипировка. „Свирепа арена“ разказва за участието на автора в първото зимно изкачване от британци на северната стена на Айгер, за стъпването на Дунагири, за покоряването на западната стена на Чангабанг с Питър Бордман (считано за невъзможно по онова време), за първото изкачване по северния гребен на Кангчендзьонга, както и за двата неуспешни опита да стъпи на К2 – втория по височина връх на планетата. Това е история за всеотдайната решителност, силата и куража да следваш една цел, чиято стойност и привлекателност често са правопропорционални на риска, който трябва да поемеш и който много често изважда най-доброто у теб. Това е също разказ за напрежението и стреса от това да живееш в постоянно състояние на тревожност за дълги периоди от време, нерядко прекъсвани от кратки епизоди на ужас – всичко това често в компанията на един-единствен човек.

Джо Таскър е роден на 12 май 1948 г. в Кингстън ъпон Хъл, Великобритания. Израснал в семейството на ревностни католици, на тринадесет години е изпратен в духовна семинария. Седем години се обучава за свещеник, но напуска църквата и се посвещава на катеренето. Става активен член на университетския катерачен клуб, докато се изявява по скалните отвеси в Сноудония и Лейк Дистрикт. Постепенно вниманието му се насочва към по-трудни скално-ледени маршрути в Алпите. Скоро след това е привлечен от магията на Хималаите, където развива изумителните си качества на алпинист. През пролетта на 1982 г. Джо Таскър и Питър Бордман участват в експедиция за изкачване на Еверест по непреминавания дотогава североизточен гребен. Следите им се губят на 17 май 1982 г., когато Джо Таскър остава завинаги в прегръдката на планината, докато тялото на Бордман е открито 10 години по-късно. Настоящата книга е завършена непосредствено преди заминаването на Таскър за последната му експедиция и е публикувана след смъртта му.

ПЪРВА ГЛАВА

ИЛИ ЩЕ ТРЪГНАТ ДА ВИ СПАСЯВАТ

 

А лпите представляват сериозно училище, където алпинистът отива да се учи, но по някаква необяснима за мен причина се оказа трудно да не се връщам отново и отново в тези планини. И независимо че се стараех да намеря партньори със сходно отношение към катеренето, най-често се връзвах на въжето с човек, чиято праволинейност и аскетичност бяха в разрез с моята природа.

Лесно е да проумееш обаянието на скалното катерене, което изисква физическа способност, гимнастически умения и изключителна концентрация при преодоляването на все по-гладки плочи, големи надвеси и главозамайващи цепки. Сами по себе си физическите и психическите усилия при тези упражнения носят удоволствие, но далеч по-голямо е удовлетворението, ако се опиташ да изкачиш някоя скална стена, чието преминаване изглежда почти невъзможно, и въпреки всичко успееш, поставяйки на крайно изпитание своите способности.

В даден момент интересът към скалното катерене и съпровождащите го идилични слънчеви дни по топлите канари отстъпва на разрешаването на проблеми, които са свързани с това да изкачваш по-големи планини и да приемаш един по-суров начин на живот. Високата планина изисква повече физически усилия, по-пълно себеотдаване, а ако времето се развали, никак не е лесно да се измъкнеш от нея.

Алпите са изумително красиви, но това само по себе си не е достатъчно, за да накара човек да изстиска от себе си силите, необходими при катеренето там. Напълно е възможно да се качите донякъде със зъбчата железница или в кабинков лифт и срещу цената на един билет пред вас ще се открие прекрасна панорама, но ако само гледката беше от значение, никой не би тръгнал да катери. Има нещо друго, което привлича катерача, макар че то остава недоразбрано. Планините са изпитателна площадка, където той се сблъсква с предизвикателства, които не само изискват да прояви цялата си воля, за да ги преодолее, а го заставят да си даде сметка за своите подбуди, настойчивост и издръжливост, когато опасностите, трудностите и умората се съюзяват, за да го отклонят от избраната цел.

Дори да имат възможност, малцина са в състояние да обяснят неудържимия подтик, който години наред ги връща в това сериозно училище и ги кара да търсят по-далечни и по-високи върхове, а също и да се подлагат на все по-тежки изпитания.

Аз не съм изключение, а в лицето на един приятел от университетските дни на име Дик Реншоу намерих човек, който безропотно приемаше неизбежните мъки на алпинизма, движен от някакъв сляп стремеж да катери и пак да катери, без нито за миг да се замисли какъв е смисълът на всичко това.

За разлика от мен, той умееше да не обръща внимание на изтощителните усилия и напрежението, които ни съпътстваха в планините, и макар да бяхме противоположни характери, ние катерехме заедно и заедно се учехме как да преодоляваме ледникови цепнатини, дълбоки снегове, ронливи скали, как да се справяме с голямата надморска височина, с глада, със страха и изтощението. Отначало изкачвахме ниски върхове, при което носехме излишно много багаж и губехме прекалено дълго време; постепенно се усъвършенствахме дотолкова, че да покорим стените на Матерхорн и Айгер, да преминем класически маршрути от миналото и да прокараме дръзки нови турове. После започнахме да търсим скритите от слънцето северни стени на върховете, смятайки, че трябва да изкатерим тези бездни от обледенени скали, докато сме млади, а да оставим за старините си по-приятните стени от облян в слънчева светлина гранит и варовик.

Двамата с Дик натрупахме поредица от еднакви преживявания: тръгвахме посред нощ от алпийските хижи, трескаво бързахме да преминем застрашени от каменопади участъци, докато скалите са стегнати от нощния студ, прекарвахме множество безсънни тревожни часове, в които чакахме и същевременно искахме да забавим мига на тръгването в тъмната нощ, и превъзмогвахме онези кошмарни и неизбежни моменти, когато напускахме уюта на хижата и навъсени от нервно напрежение, потегляхме нагоре, подбирайки пътя си под мъждивата светлина на челниците сред ледената, непригодна за човека среда.

За да поемем по избрания маршрут, често се налагаше да тръгнем в полунощ или в ранните часове на утрото, понеже нерядко пътят до началото на тура е застрашен от лавини, срутващи се камъни или лед. Щом температурата през нощта падне под нулата, свободните ледени блокове и скали замръзват на местата си, а снежните склонове се втвърдяват и тогава преминаването през тези рискови участъци е най-безопасно.

Наистина има нещо сюрреалистично в това да станеш посред нощ и да се приготвиш за тръгване, когато повечето хора дълбоко спят. Неведнъж с Дик бяхме спътници в нощни прекосявания на ледници с опасни цепнатини или през лавиноопасни зони, устремени към подножието на желания връх. Един път уплашено се бяхме сгушили под някакви сераци, търсейки прикритие от неочакваната лавина, която чухме да се приближава с бучене към нас в мрака; друг път прекарахме цяла нощ, вкопчени тяло в тяло, за да се сгреем, докато висяхме на една ледена стена в очакване бурята да утихне и да се зазори. Заедно посрещнахме много изгреви и неведнъж наблюдавахме как върховете порозовяват при залез.

Споделяхме задоволството от преодолените трудности, от успешните изкачвания на маршрути, за които преди дори не смеехме да мечтаем, престанахме да се стремим към турове, които знаехме, че сме способни да преминем, и започнахме да търсим все по-мъчни върхове. Споровете и недоразуменията помежду ни намаляха, защото и двамата добре си давахме сметка за психическото напрежение, налагано от суровата дисциплина в планината; необходимостта да разговаряме ставаше все по-малка – намеренията и преценките ни бяха еднакви.

В планините се чувствахме като у дома си, но имаше все още много да учим. Когато трима британски алпинисти изчезнаха в една виелица на Монблан, ние с Дик се намирахме в долината, но не знаехме как да постъпим, за да организираме спасителна акция, нито към кого да се обърнем за помощ. След като търсенето най-сетне започна и твърде скоро стана ясно, че е изключено алпинистите да са живи, ние попитахме планинския гид, който беше съдействал за организирането на акцията, какво трябва да направим при подобен инцидент в бъдеще, за да задвижим нещата по-бързо. Той се засмя, явно поласкан от въпроса на двама младоци, в чието лице беше видял чираци, търсещи съвет от майстора, но отговорът му не ни помогна. „Потърсете някой гърмян заек като мене – беше рекъл той. – Човек, който е бродил дълго по тези места, и го попитайте какво да сторите.“ Думите му ни наведоха на мисълта, че ако живееш достатъчно дълго в планините,

имаш възможност да натрупаш необходимия опит, за да се справиш с повечето ситуации, но това не ни беше особено полезно за настоящето и ние разбрахме, че при злополука няма готови рецепти за действие.

Планините изпълваха сънищата и проникваха дълбоко в подсъзнанието ни. Рефлексите ни дотолкова бяха изострени за обичайните при катерене звуци, че щом самолет прелетеше над главите ни в града, инстинктивно се втурвахме да търсим подслон, мислейки, че към нас приближава лавина. По време на някакво изкачване спяхме на една площадка под голям скален издатък и насън ми се стори, че чувам свистенето на парафиновия примус, а като се събудих, установих, че звукът идва от падащи отгоре камъни.

Случваха ни се и странни съвпадения, които не бяхме в състояние да обясним. Например през 1972 г. една нощ в някаква алпийска хижа Дик сънува, че пада по време на катерене, а аз не държа въжето, с което сме вързани. Съ-

будих се от виковете му, с които ме призоваваше да го задържа. Два дни по-късно той наистина падна по северната стена на Дан д’Ерен в Швейцария, като прелетя 25 метра по един леден отвес и се заби с главата в навята с дълбок

сняг площадка над 600-метровата пропаст, а в това време аз не го осигурявах, понеже не смятах, че е необходимо.

Случваше се да се поддадем и на суеверия. Една зима попаднахме във Венген, планинско селце до Интерлакен. Венген се намира в близост до прочутия ски център Мюрен, разположен високо над скалите на долината на Лаутербрунен. Тази долина е обградена от стръмни върхове, а най-внушителните сред тях са Айгер, Мьонх и Юнгфрау, образуващи непревземаем вал заедно с гребените, които ги свързват помежду им и ги присъединяват към Лаутер-

бруненската стена. Възнамерявахме да опитаме северната стена на Гшпалтенхорн – една от най-дългите в Алпите, скрита в притулена странична долина. Старата управителка на странноприемницата, където бяхме отседнали, научи за нашите планове и ни предупреди: „През зимата трябва да идвате тук на ски, а не да катерите. Много е опасно. Ако идвате да катерите Гшпалтенхорн, няма да успеете и ще се върнете или ще тръгнат да ви спасяват, а вие вече ще сте мъртви“. Отказахме се.

Отвъд долината срещу Венген се издига навъсената северна стена на Айгер, от която лъха някаква притаена заплаха. Изкачихме я през лятото на 1973 г. за два дни и две нощи. Знаехме колко изморителен, объркан и дълъг е класическият маршрут и не можехме и да помислим за зимно изкачване. Беше ни известно, че само две-три свръзки са преминали стената през зимата и всяка от тях беше прекарала близо седмица по недружелюбната снага на Айгер, преди да стигне върха. Като наблюдавахме стената от Венген, дори голямото разстояние не ни пречеше да различим свличащите се по нея лавини и аз потръпвах при мисълта за дългите ледени нощи и яростните бури, които трябваше да преживеем при зимното й изкачване. Гледах почтително тази стена и благоговеех пред алпинистите, дръзнали да я изкатерят зимно време, но лично аз чувствах, че подобно изкачване е извън моите амбиции. Нямах желание да се сблъсквам с такива големи трудности и рискове в продължение на многобройните дни, необходими за това начинание. Познанията ни за стената изобщо не ни вдъхваха увереност, а точно обратното: караха ни да се страхуваме още повече, защото си давахме сметка колко по-тежко ще бъде в дълбокия сняг и твърдия лед на зимата.

След зимния сезон на 1974 г. двамата с Дик се разделихме и всеки се залови със своите занимания, които включваха търсене на временна работа, катерене и общуване с нови приятели. Ние обаче сякаш не можехме един без друг и на следващата зима пак се събрахме, като първата работа на всеки бе да провери какво мисли другият:

– Какво ще кажеш за някое зимно изкачване в Алпите?

– По-точно?

– Чудех се дали да не опитаме Айгер.

– Да, и аз взех да си мисля за това.

– Ще бъде трудно. Необходима е голяма подготовка.

И така, за да изкараме нужните пари, се хванахме да работим като учители, при което трябваше да въвеждаме ред и дисциплина, каквито сам аз не откривах у себе си, сред непокорната младеж на манчестърския квартал „Мос Сайд“. Събрахме необходимата екипировка и собственоръчно изработихме част от облеклото – като например катерачни панталони и разни други специални принадлежности, които липсваха в магазините.

Направихме подробни изчисления колко дни ще ни трябват за изкачването, колко храна и гориво ще са потребни, както и какво да бъде максималното тегло на раниците ни. В плановете си посветихме единствено Елис Бригам, собственик на магазин за катерачен инвентар и екипировка, който се отнасяше бащински към двамата младежи, дошли при него за съвет. Той ни подари цели егерови комплекти, на които сложихме ципове чак до гърба, за да можем да облекчаваме естествените си нужди, без да се събличаме изцяло. В класната стая никой от нас не се чувстваше в свои води и ние си отдъхнахме, когато през февруари 1975 г. напуснахме училището, за да потеглим към Швейцария с моя стар форд „Аяшия“. До този момент заедно с Дик вече четири години бяхме катерили в Алпите, но на път към най-голямото ни съвместно изпитание аз си давах сметка, че не познавам партньора си по-добре, отколкото в началото. Той беше все така скромно и непоколебимо отдаден на алпинизма, както и когато се запознахме. Докато в ранните летни сутрини всички останали лежахме в спалните чували в „Лейк Дистрикт“, Дик обикновено вече бе напуснал палатката и приготвяше закуска отвън, претопляше за пореден път чая и чакаше, обхванат от нетърпение да тръгне да катери, но от устата му никога не излезе и една дума на недоволство, с което да ни подтикне да се размърдаме. Изобщо не можех да проумея какво му дава стимул – несгодите сякаш не му влияеха, а безмислието на нашите авантюри ни най-малко не го смущаваше. Когато стояхме вкопчени един в друг на северната стена на Дан Бланш, брулени от снежната буря и засипвани от нескончаеми лавини, и се стараехме с „безгрижни“ приказки да приближим края на дългата и мразовита нощ, единственото, което му дойде на ума, беше: „Какво смяташ да катерим след това?“. Чувствах, че гледа неодобрително, когато се „отпуснех“, като си купех халба бира (все едно че лекомислено прахосвах

ценни средства), но винаги си държеше езика зад зъбите.

Както във всичко останало, Дик проявяваше абсолютен самоконтрол и в пушенето. Винаги носеше по една цигара за всеки бивак, така че по броя на взетите от Дик цигари можехме да преценим колко ще продължи дадено изкачване. Три цигари означаваха сериозен маршрут.

Във физическо отношение Дик беше коренна противоположност на мен – викахме му „малкия Ричард“ – но беше доста широкоплещест. Изглеждаше по-пригоден за вдигане на тежести или за културизъм, отколкото за алпинизъм. Винаги съм се питал дали наистина чувства студа и неудобствата в такава степен като мен, или просто ги приема по-стоически. Понеже бях висок и слаб, аз винаги усещах остро студа и не можех да заспя, ако не ми е удобно.

Изкарвал съм много безсънни нощи, въртейки се от хълбок на хълбок върху неравни площадки в опит да намеря оптималното положение, докато Дик хъркаше блажено и заспиваше там, където е легнал. Подозирах, че както за всичко останало, той отдавна се бе дисциплинирал да не обръща внимание на физическите лишения и поради това считаше всяко отстъпление в тази насока за слабост, за недостатък в цялостния план за собственото си развитие. Сякаш подготвяше тялото си за нещо, настройваше го да бъде във форма, като в замисъла му нямаше място за изкушения от сорта на удобства и други глезотии. У него имаше някакъв религиозен аскетизъм. Бях в състояние да го оценя, но аз самият бях избрал друг път.

Дик беше същинско дете на природата, досега не беше намерил за нужно да се научи да шофира и понякога ме караше да се срамувам, че притежавам кола.

Айгер и неговата северна стена заемаха важно място в първите ми години на катерач. В духовната семинария, където седем години учих за католически свещеник, за по-голяма тържественост по време на обеда и вечерята пред учениците се четеше някаква книга. Първоначално четените произведения навярно е трябвало да имат подчертан духовно извисяващ характер, но по време на моето пребиваване в семинарията изискванията бяха книгата просто да е добра. Разбира се, всички книги бяха грижливо оценявани, преди да се поднесат на учениците.

През 1965 г. бях семинарист четвърта година, когато за вечерно четене беше определена книгата на Джак Олсън „Катерене към ада“. Авторът описваше защо северната стена на Айгер, връх, за който изобщо не бях чувал, е най-трудна и опасна от всички алпийски стени. Върхът, който е разположен в Бернски Оберланд, Швейцария, е част от северния фланг на Алпите и поради това е изложен на резки климатични промени. Движението и налягането на въздуха чувствително се изменят, щом въздушният поток се натъкне на това първо препятствие от Алпийския масив. Разразяват се внезапни и продължителни виелици, а вдлъбнатата стена на Айгер като че ли е в състояние да задържа лошото време при себе си, докато в долините под

нея е ясно и спокойно. Стената е много дълга, маршрутът е сложен, продължителен и труден и при опитите за нейното покоряване са станали няколко трагични злополуки, което принуждава швейцарското правителство за известно време да забрани достъпа до нея, но алпинистите не се отказват. През 1938 г. две свръзки, съставени от четирима германци и австрийци, за пръв път успяват да стигнат върха през северната стена, но злополуките след това не намаляват. Айгер става прочут с драмите, които, стига облаците да позволяват, се разиграват пред погледа на зрителите – хора с бинокли и телескопи наблюдават от верандата на хотела в Клайне Шайдег седловина, отдалечена само на един час от подножието на стената и леснодостъпна със зъбчата железница от Гринделвалд и Лаутербрунен.

„Катерене към ада“ разказва за трудностите и трагедиите при опитите северната стена на Айгер да бъде покорена, като завършва с изчезването на двама немски алпинисти през 1957 г. и смъртта на един италианец, блокиран високо под върха. Той издъхнал, когато вече чувал гласовете на спасителите, които се мъчели да го достигнат по време на развихрилата се снежна буря. Книгата е пълна с драматични събития и докато я четяха, за първи път, откакто бях в семинарията, в цялата трапезария, изпълнена с триста ученици, настъпи абсолютна тишина. Тракането на прибори и посуда съвсем секна, когато авторът започна да описва поредната трагедия, сполетяла четирима алпинисти при един от първите опити през 1937 г. Тони Курц, който единствен от четиримата млади германци останал жив, се мъчел да достигне планинските водачи, дошли да го спасят. Едната му ръка била измръзнала и силите му били изчерпани, но след двудневни усилия най-сетне се намерил само на едно въже разстояние от чакащите гидове. Тръгнал да се спуска, но някакъв възел на въжето се заклещил в карабинера, с който бил прикрепен към него, и алпинистът вече нямал сили да се освободи. Когато почти стигнал до протегнатите ръце на спасителите, Тони Курц политнал назад и издъхнал. Никой от учениците не разбираше катерачната терминология, никой от нас не знаеше какво е карабинер или рапел, но всички бяхме зашеметени от тази покъртителна трагедия. В периода, когато се четеше „Катерене към ада“ – дни, в които ние като никога копнеехме да дойде време за вечеря и за следващата спираща дъха глава от книгата – най-неочаквано един от преподаващите в семинарията свещеници ме попита дали не искам да опитам малко истинско катерене. Независимо че дотогава дори през ум не ми беше минавала подобна мисъл, изведнъж идеята ми се стори страшно привлекателна.

Вместо да ме възпрат описаните опасности, книгата стана моето основно вдъхновение при първите ми стъпки в алпинизма по късите пясъчни стени на каменоломната, откъдето беше черпан материал за строежа на училището. Макар да беше висока едва шест метра и широка само десет, каменоломната се превърна във фокус на моя живот. Всички мои мисли бяха в плен на новото занимание, независимо че понякога се случваше месеци наред да катеря единствено по мъничката каменоломна. Междувременно жадно поглъщах всички книги по въпроса, до които можех да се добера. Намерих „Белият паяк“ на Хайнрих Харер, където са документирани всички успешни и неуспешни опити по северната стена на Айгер до началото на 60-те години, и я четях нощем на светлината на джобно фенерче. Четях дълго след като загасяха осветлението в спалното помещение, до момента, в който очите ми не се изморяха и думите не започнеха да танцуват пред мен.

В началото на 1966 г., малко след първото ми съприкосновение със скалата, беше организирана експедиция за прокарване на зимна диретисима по северната стена на Айгер. В стремежа си да катерят колкото е възможно по-направо към върха и да избягват зигзагите на класическия тур от 1938 г. алпинистите в много участъци щяха да бъдат изложени на каменопади. Две групи имаха едно и също намерение – да опитат маршрут през зимата, когато условията са по-сурови, но подвижните камъни са замръзнали и денем, и нощем.

Обсадата на стената продължи цял месец. Алпинистите използваха тактиката на хималайските експедиции: преодоляваха дадено разстояние, обезопасяваха участъка с фиксирано въже и после слизаха обратно в добре оборудван

лагер в подножието или се прибираха в снежни пещери, устроени по самата стена. След като по-голямата част от новия маршрут бе опасана с въжени парапети, те щяха да предприемат опит да достигнат върха.

Като млад катерач аз ненаситно попивах редовните съобщения по радиото и телевизията за хода на експедицията. Представата за мъчителния живот на алпинистите в снежните пещери и за борбата им с виелиците направо ме изпълваше с благоговение. Голям шок за мен беше злополучната смърт на Джон Харлин, водач на една от групите по стената. Той беше американец по произход, но живееше в Швейцария и въпреки че отначало неговият екип беше в съперничество с германците, които имаха същите планове, Джон Харлин загина при опит да помогне именно на тях. И двете групи известно време бяха спрени от снежните бури и той бе тръгнал да занесе на германците хранителни продукти, когато едно въже се скъса и американецът полетя в бездната.

Макар вече да се наричах катерач, през 1966 г. не съм и помислял, че някой ден ще катеря Айгер, както и човек, който лети със самолет, не смята, че може да отиде на Луната. Просто считах алпинистите за друга порода хора и независимо че алпинизмът във всичките си разновидности ме привличаше, аз бях доволен да катеря обикновена скала и желанията ми се простираха само до придобиването на достатъчно умения, за да осъществя някои зимни изкачвания в Шотландия.