„Пеша из Хималаите“

1

Покхара, 2001 г.

Някакъв мъж неочаквано и без предупреждение се втурна в интернет кафенето, затвори капаците на прозорците и цялото помещение потъна в мрак. Останал без дъх, човекът отчаяно крещеше нещо на непалски език.
     Очите ми постепенно привикнаха към мрака и аз разпознах притесненото лице на мършавия бял тийнейджър, който стоеше до мен. Изглежда, току-що бе завършил училище и това бе първото му самостоятелно пътуване в чужбина. Целият трепереше от страх, а изражението му съвсем ясно показваше самотата му. Екраните на дванайсетте стари компютъра – единствената връзка с останалия свят – просветваха в тъмнината, а бученето на компютърните вентилатори изпълваше помещението. Прашинките проблясваха на фона на сребристата светлина, която пропълзяваше през един висок прозорец. Навън цареше зловеща тишина.
     Мъжът се усмихна насила и пристъпи към жената със загрубяло лице, която бе собственик на кафенето. Тя и бебето ѝ бяха загърнати в избелялото ѝ, изтъняло от употреба копринено сари. Всички погледи бяха приковани към него, а той стоеше насред помещението, целият плувнал в пот, облечен в бял мрежест потник и стар сив панталон от костюм. 
     – Армията и полицията идват насам. Стрелят и убиват. Трябва да се махнете оттук веднага. Тръгвайте.
     Хвърлих поглед към момчето до мен. Притеснен, той не знаеше какво да прави. Искаше да се махне, но беше парализиран от страх. Изправих се, но мъжът посочи вратата.
     – Почакайте. Спрете, вече е прекалено късно. Не сега. 
Докато той говореше, отвън се разнесе непогрешимият пукот на стрелба. Сякаш идваше от съвсем близо, но не бях сигурен, защото врявата от стотици викове ставаше все по-силна и приближаваше. Нямах представа дали това беше полицията, армията или просто поредната ядосана тълпа. 
     – Бунтове – прошепна мъжът. – Останете тук засега, навън е прекалено опасно.
Пристъпих на пръсти към прозореца и надникнах през една пукнатина в капака. Шумът отвън беше оглушителен. Не виждаш почти нищо в ослепителната светлина навън, с изключение на хората, които минаваха покрай кафенето. Някои от тях тичаха, други размахваха големи червени знамена.
     – Какви са тези хора? – попитах мъжа, който се опитваше да успокои разтревожената майка.
     Бебето продължаваше да спи дълбоко. 
     – Протестиращи. Не харесват правителството. Маоисти.
Чух за маоистите преди седмица, когато пристигнах в Непал. Вече имаше полицейски час след девет вечерта, но повечето хора в Катманду, изглежда, се съобразяваха с него само на думи, особено в Тамел, където гъмжеше от туристи с раници. С цялата си младежка безотговорност, аз не спазвах полицейския час и вечер вървях сам през тесните, приличащи на лабиринт улички, прибирайки се от някоя кръчма. Вестниците бяха пълни с предупреждения за тези комунистически бунтовници, но досега набезите им се ограничавахасамо в селата и планините. През последните месеци обаче маоистите бяха плъзнали в по-малките и по-големите градове, причинявайки хаос. Правителството беше взело мерки срещу тях и сега насилието се увеличаваше, но аз не бях подготвен за случващото се – съвсем истински метеж под прозорците на евтиния ми, запуснат хотел. Очертаваше се една необичайна „празна“ година след завършването на училище. 
     В продължение на шест дълги години по склоновете на Непал бушуваше гражданска война и стотици бяха убити. През месеците преди моето пристигане дузини полицаи, войници и правителствени служители бяха посечени до смърт от сърдити тълпи и още много хора бяха станали жертви на самоделни бомби, скрити в автомобили и бали сено. Разстреляни бяха над триста маоистки бунтовници. Някои от тях бяха екзекутирани без съд и присъда от службите за сигурност, като отмъщение за създадения хаос. Недоволни, че са изключени от политическия процес, през 1996 г. маоистите, членове на Обединения национален фронт на Непал, се вдигнаха на оръжие. Започнаха гражданска война, като се биеха срещу правителството и монархията, използвайки партизански тактики, включително мъчения, покушения, взривяване на бомби и изнудване, в опит да се сдобият с власт. До 2001 г. бунтовниците наброяваха няколко хиляди, като  действаха в петдесет от седемдесет и петте окръга на Непал. Но по онова време аз нямах никаква представа за политическата ситуация в страната,бях там, за да се насладя на Хималаите. 

След половин час шумът навън утихна и в помещението отново започна да се чува бръмченето на вентилатора. Мъжът с мрежестия потник събра смелост да приближи до вратата и открехна капака, през който в мръсната стая нахлуха ослепителни лъчи на жаркото обедно слънце. Очите ми постепенно привикнаха към светлината и надникнах навън – на улицата нямаше жива душа. От другата страна на пътя един воден бивол дъвчеше мокър кашон. Единственото, което беше останало от бунта, бяха няколко изпочупени бутилки и дрипаво червено знаме. 
Покрай нас профуча мотоциклет, управляван от дете на не повече от дванайсет години. Зад него се возеше още по-малко момче, което стискаше брат си през кръста. Гледах как двамата се мушнаха между паркираните автомобили, заобиколиха един колоездач и едва не се блъснаха в теглена от бик каруца. Над улицата се извисяваха разклатени стълбове за електричество, които заплашваха да паднат всеки момент, а заплетените като мрежа на паяк жици висяха застрашително над главите на преминаващите пешеходци. На отсрещната страна на шосето собственик на магазин отвори капаците, изхрачи се на улицата, извади на тротоара дървена маса, отрупана с плодове, и я почисти внимателно с бърсалка за прах. Ананаси, портокали, манго и един огромен плод от индийско хлебно дърво се поклащаха несигурно върху масата, докато той поставяше табелката с надпис „плодово ласи“ – традиционната млечна напитка, която се предлага в района и е любима на пътешествениците и хипитата. Това ми напомни, че не бях слагал и залък в устата си и бях гладен. 
     Благодарих на жената, която през цялото време не беше помръднала от счупения си пластмасов стол. Бебето все още спеше дълбоко. Дадох ѝ двайсет рупии, макар че интернетът не работеше – отново не успях да изпратя на родителите ми обещания имейл. Сбогувах се с мършавия тийнейджър. Изражението му беше мило и невинно. Изпитах съжаление към него, а в изписания на лицето му страх видях своя собствен. Но неговото пътешествие едва сега започваше, а моето беше към своя край, затова малко му завиждах. На следващия ден той трябваше да замине от Покхара и да се върне в Катманду, а оттам щеше да продължи пътуването си по света. На път често има подобни срещи. Запознаваш се с някого, с когото споделяте еднакви възгледи и интереси, дори прекарвате заедно един час, изпълнен с наситени, променящи живота преживявания, шегувате се, смеете се, сближавате се и след това…всеки продължава по пътя си, навярно никога повече няма да се видите. Но пък е възможно отново да се срещнете – в друг свят, в друго време, в някое друго интернет кафене. 
     Поех към езерото и наблюдавах как животът постепенно се връща към нормалното. Наоколо бучаха трактори с открити двигатели, управлявани от широко усмихнати селяни, а жените беряха ориз от оризищата, сякаш нищо не се беше случило. Чудех се как да прекарам следобеда. Хостелът беше мрачен и потискащ, нямаше чужденци, с които да си поговоря, затова два дни прекарвах възможно най-малко време в него. Предпочитах да се разхождам край езерото – там беше пълно с малки бараки, в които предлагаха дал бат и самоса на пътешествениците, хипитата и планинарите. Бях едва деветнайсетгодишен и все още срамежлив. Макар че пътувах вече пет месеца и бях видял три континента, все още трябваше да събирам кураж, за да седна при някой непознат и да го заговоря. 
     Разхождах се бавно на север по главната улица, а езерото остана вляво от мен. От смарагдовозелените води подухваше приятен бриз, който носеше прохладно спасение от горещината и влагата на мусона. Навярно идваше буря. Над върховете на хълмовете се бяха скупчили облаци, заради които джунглата сякаш изчезваше някъде високо в небесата, а планините ставаха невидими. Небето приличаше на мръсна бяла възглавница. Пикът на дъждовете беше най-неподходящото време за посещение на Непал. Често се налага да се ограничаваш с хотелската тераса, докато потоци от дъжд шибат неумолимо градините навън с такава сила и агресия, че човек не би повярвал, ако не види със собствените си очи. В такъв случай нямаш друг избор, освен да наблюдаваш случващото се и да чакаш. Да играеш карти и шах или да пиеш питиета, докато се излива пороен дъжд и всички край теб стават раздразнителни заради принудителния престой на закрито. Навън канализацията започва да прелива, а мотоциклетите буксуват по улиците. Кучетата се крият от дъжда и треперят в наводнените входове на сгради, а пилетата търсят подслон. Жени в сарита отчаяно бързат от един магазин в друг, целите вир-вода, а мократа коприна прилепва по телата им. Но днес все още не валеше – маоистите бяха достатъчно разумни да протестират само при хубаво време и демонстрацията им приключи преди дъжда, но докато следобедът се влачеше бавно, аз знаех, че неизбежното ще се случи. Трябваше да си намеря подслон. 
     Районът около езерото беше отлично място, където да наблюдавам хората. Намерих малко магазинче, поръчах си бананово ласи и се настаних удобно. Гледах безучастно минувачите: завинаги изгубили себе си пътешественици с раници на гръб, които обикаляха света в опит да се преоткрият, непоколебими планинари с водонепромокаеми панталони, които хвърляха амбициозни и изпълнени с копнеж погледи на далечните планински върхове,търсещи изгода безгрижни местни собственици на магазини с подкупващи усмивки, игриви деца, които влизаха и излизаха от езерото, а  лицата им грееха усмихнати. Продължих разходката си, колебаейки се дали да се върна в хотела, или да повървя още малко. Хрумна ми дори да наема лодка и да вляза с нея в езерото – нещо, което досега не бях правил. Но след кратък размисъл реших, че идеята не е много добра. Мълниите от предишния ден бяха ефектни, но никак не ми се искаше да се озова насред езерото в такова време. В петте месеца, през които бях на път, успях да оцелея, след като ме обраха в Зимбабве, оказах се в безизходица – в развален джип, заобиколен от лъвове в резервата „Крюгер“ в Южна Африка, едва не ме арестуваха в Австралия и група много сърдити травестити ме гониха по плажа в Тайланд. До края на пътешествието ми оставаха още две седмици и последното нещо, което исках, бе да бъда обгорен от огромни мълнии насред езерото Фева. През септември започвах да уча в университет, а и вече бях причинил достатъчно притеснения на родителите си. 
     Затова се насочих към брега извън покрайнините на града, където покрай водата бяха подредени няколко малки и разнебитени колиби. Тук моряците и фермерите си почиваха в тишина и уединение сред недостроените бетонни стени, които пазеха биковете да не излизат от пасищата си. 
     – Здравей. Къде отиваш? – попита нечий глас зад мен.
     Обърнах се и видях непалец с румено лице. Беше на моята възраст и носеше сив панталон и широка синя тениска. Изглежда, съвсем наскоро беше излязъл от юношеството. Косата му беше къдрава и леко мазна, но на лицето му грееше дружелюбна усмивка и погледът му бе честен. 
     По време на пътуванията ми многократно ме бяха мамили, ограбвали или просто откарвали до някъде. Винаги става по един и същ начин. Появява се мъж и предлага услугите си на водач или преводач, или просто иска да ти покаже някой храм. Или пък казва, че иска да научи английски. Преди да си се усетил, вече си му дал бюджета си за цял месец, а единственото, което получаваш срещу него, е няколко мъниста и угризения, че не си дарил всичките си спестявания. След известно време това започва да става някак досадно и редно или не, се научаваш да слушаш избирателно. Принуден си да станеш циничен. Но дори да бе така, бях едва деветнайсетгодишен,  наивен и исках да вярвам в доброто у хората, затова неизменно спирах и разговарях. И без това нямах много пари, които да  дам, а разполагах с време, затова мислех, че няма какво да изгубя. Преживяванията, историите и новите приятели обикновено си струваха няколко рупии, батове или лири, които понякога се налагаше да платя за тях. 
     – Здравей – повтори той, усмихна се и тръгна редом с мен. – Искаш ли да видиш планината?
     – Върховете са обвити с облаци. Няма ли да вали? – казах аз.
     – Не и днес.
     Хвърлих му подозрителен поглед. Облаците се спускаха ниско и изглеждаха застрашителни. Ставаха все по-тъмни с всяка изминала минута. Бях убеден, че ще завали.
     – Не и днес – повтори той. – Ела, ще те заведа до Сарангкот – той посочи огромния хълм вдясно от нас, който се извисяваше над езерото. Върхът му, както и всички останали върхове, беше обвит от мъгли и не можех да определя височината му.  
     Погледнах часовника си. Следобедът напредваше. Изобщо не вярвах, че ще успеем да се качим, преди да завали.
     – Много лесно, два часа – усмихна се той. Усмивката му беше съвсем естествена и невинна. Реших, че мога да му се доверя. 
     – Добре – съгласих се аз. 
     Нямах голям избор – или тръгвах с него, или се връщах в евтиния хотел в очакване на небесата. А след драматичните събития с бунта не исках да рискувам и отново да се окажа затворен някъде. Затова двамата тръгнахме на път. Вървяхме, вървяхме. В началото не говорехме, защото ми беше трудно да следвам темпото му и се задъхвах. Пътеката лъкатушеше през рододендроновите храсти и мусонната гора, често изчезваше в преплетените лози, които се бореха да задушат жалките опити за човешка намеса. С всяка следваща крачка бетонът и прахта оставаха зад мен и това усещане ми харесваше. Напоследък бях прекарал прекалено много време в гетата на пътешествениците, слушайки една и съща реге музика в туристическите барове, излегнат на удобните възглавници, докато прелиствах страниците на поредния пътеводител на „Лоунли планет“. Много е лесно човек да забрави за истинския свят, докато е затворен в популярните туристически райони, затова сега ме привличаше мисълта да изчезна поне за кратко в мъгливите гори над града. 
     След известно време минахме покрай няколко малки къщички, които представляваха колиби с не повече от една стая, сламени покриви и кирпичени стени. Обикновено къщите имаха малки градини, в които селяните отглеждаха картофи, банани или манго. В клоните на близките дървета се виждаха черните лица на лангурите, които надничаха крадешком иззад зелените си скривалища. Сред листата най-различни тропически птици предупреждаваха за приближаващите хора с крясъци, цвърчене и внезапно размахване на ярко обагрените си криле. Пътеката започна да се изкачва стръмно нагоре и младежът разбра, че имах нужда от кратка почивка.  
     – Остава още малко – успокои ме той с почти бащински тон. Но единственото, което виждах през стволовете на дърветата и храсталаците, беше мъгла. Под нас пътеката изчезваше в сивата мъгла и аз се чудех в какво се бях забъркал. 
     – Как се казваш? – попитах момчето.
     – Бинод Парияр – отвърна той. – Аз съм на двайсет години, а ти на колко си? 
     – На деветнайсет – казах аз и се облегнах на един паднал дънер. Краката ми не бяха свикнали да се катерят по стръмни възвишения.
Бинод се разсмя.
     – Деветнайсет? Значи си по-малък от мен. Мислех, че си на двайсет и пет. А ти дори не си в добра форма – той протегна ръка със загрижено изражение и ме издърпа. – В Англия имате ли хълмове? 
     Изкачихме се на върха в четири и половина следобед и аз бях капнал от умора. Но щом излязохме от гората, през нас се откри целият склон. В далечния му край, откъдето се бяхме качили, мъглата се беше изчистила и пред очите ми се разкри смайваща гледка, която нямаше да видя, ако не бях приел неочакваното предложение да се покатерим тук. 
     Упоритата мусонна мъгла най-после се беше вдигнала. Сега на пет-шест километра пред нас се простираше долина, разсечена от река, обградена от двете си страни от ленивото градче Покхара. Цялата долина беше покрита с блещукащи, зеленеещи оризища, а от запалените в селцата под нас огньове се издигаха струйки дим, които се къдреха като спирали в небето. Над главите ни един самотен ястреб кръжеше във влажния, неподвижен въздух. Подножието на планината се надигаше в далечната страна на долината, а безкраен тъмнозелен простор застилаше всичко наоколо. Зад него се издигаше нещо дивашко и неопитомено. Нещо толкова поразително в своите пропорции и огромно в своята  сурова и трудно поносима красота, че човек оставаше с впечатлението, че виси във въздуха, незнайно как отделно от зелено-кафявите хълмове и долини под него. 
     Там, над всичко останало, се извисяваха могъщите Хималаи, а пред тях стоеше заснеженият връх Мачапучаре, планинската „рибя опашка“. Напълно симетричен, той се издигаше като проблясващ зъб на акула в безкрайната синева. Взирах се в него в мълчание и гледах онова, което Бинод ми беше обещал – върховете близнаци,  досущ подобни на рибя опашка, точно както казваха всички. В далечината от двете  страни бяха пазителите – върховете Анапурна, по-малко впечатляващи, но също толкова внушителни. Всичко изглеждаше толкова близко оттук, но и безкрайно далече, невъзможно беше да се докосне. Свещено, безкрайно, същинско въплъщение на небесата. Сякаш мина цяла вечност, изпълнена с искрено страхопочитание, преди да се обърна и да погледна надолу, към другата страна на билото, към езерото, което проблясваше на следобедното слънце. Бинод беше прав. Днес нямаше да вали. 
     – Ела, братко, искам да ти покажа нещо.
     Пътеката се спускаше стръмно надолу от върха и аз пристъпвах бавно, от страх да не се подхлъзна по каменистия път. На фона на яркото следобедно слънце пътеката внезапно придоби съвсем реални очертания и в този момент осъзнах на каква височина се намирахме и какви бяха рисковете. Бинод вървеше пред мен, обърна се и извика окуражаващо:
     – Съвсем близо сме до моето село. 
     На около стотина метра пред нас, надолу по склона, се виждаха няколко колиби. Имаше крава, вързана хлабаво за дърво, което сякаш растеше направо от тухлената стена. За мен сцената бе средновековна. Кравата отчаяно се опитваше да достигне с език листата на някакво растение наблизо. Когато приближих, настигайки водача си, не можах да повярвам на очите си: високото растение, както и всичко останало в градината, бе канабис. Характерните, приличащи на пръсти листа, стърчаха във всички посоки от тънките стъбла, които танцуваха на лекия бриз. 
     – Добре дошъл в моята градина. Всичко това е за лична употреба – намигна ми той.
     – Законно ли е? – попитах наивно аз. 
     Бинод се усмихна и сви рамене. Откъсна цяла шепа вретеновидни листа от върха на един храст и ги стри с палец в дланта си.
     – Растението е диво. Расте навсякъде, а и полицията не се качва чак тук. Прекалено мързеливи са. Ако се качат, ще им свия един джойнт и ще забравят за всичко – той потри смачканите листа с пръсти, докато накрая те се превърнаха в меко топче, което ми подаде да помириша. Ароматът беше сладникав и характерен. 
     В този момент в колибата се мярна нещо яркочервено. Надникнах в тъмната стая през рамото на Бинод. 
     – Това е съпругата ми Чандра – каза Бинод. – Доведи момчето – провикна се той към тъмната врата. Дребничка фигура, облечена с дълго червено сари, се появи  на прага, стиснала бебе. Едва ли беше на повече от шестнайсет години. Срамежливото момиче сведе глава за поздрав, прегърнало бебето, и  прошепна традиционното непалско приветствие:
     – Намасте. 
     Ръцете ѝ бяха отрупани със златни пръстени, навярно това беше цялото семейно имане – накити и подаръци, обвити около няколко пръста. 
     – Това е синът ми, казва се Бишал. Когато порасне, ще говори английски по-добре от мен. Искам да се научи да използва компютър. Чух, че в града имало нещо, което се нарича интернет. Искам той да го използва и да стане много богат. 
     Бинод беше главата на семейството. Баща му починал млад и Бинод се оженил едва шестнайсетгодишен за две години по-малко от него момиче. Като повечето бракове на връстниците му, и неговият също бил уреден, но той ме увери, че това няма връзка с щастието му.– Тя е моя съпруга, правим всичко заедно. Разбира се, че сме влюбени и се обичаме – заяви той толкова спокойно, че реших да не му задавам повече глупави въпроси. Цялото семейство – двамата съпрузи, бабата и бебето – живееше в една стая,  опушена стая, не повече от три метра, където купчина одеяла бяха легло за всички. 
     Чандра изчезна някъде, след малко донесе чай и го остави на пода до нас, но положи почтително ръка на рамото на Бинод и му прошепна нещо. Изглеждаше мрачна и притеснена. Бинод, който до преди малко бе усмихнат и весел, изведнъж стана сериозен и поклати невярващо глава. Явно се беше случило нещо. 
     – Какво има?
     Той изглеждаше разтревожен, отговори нещо на Чандра и погледна към страната на другата къща на около стотина метра от нас. Едва тогава си спомни за мен.
     – О, нищо. Не знам, трябва да науча повече. Не знам – повтори той. – Боже мой, ужасно е – каза той, клатейки глава. – Ако е истина, е много лошо. Много по-лошо, отколкото предполагах. В какъв свят ще живее      Бишал, щом порасне? 
     След двата часа на безгрижие в изкачване до Сарангкот Непал беше разтърсен от трагична новина, разпространила се като горски пожар сред селяните из възвишенията и долините.
     – Кралят е мъртъв – обяви Бинод с неочаквана за мен сериозност. – Убит е заедно с цялото си семейство. Страната ще се разпадне – той подаде детето на майка си. – Хайде да отидем да разберем какво се случва. 
     Изпихме чая и тръгнахме. Бинод мълчеше, само от време на време мърмореше нещо на себе си. Той бе хлапак, принуден прекалено рано да се превърне в мъж, а наскоро и в баща. Светът му беше разбит от страшната новина и той предвиждаше, че неговата собствена страна ще се разпадне. Макар че нямаше образование и не се интересуваше особено от политическата система, която крепеше статуквото, той бе достатъчно проницателен, за да осъзнае, че новината беше сигурен знак за хаос, разрушения и, в крайна сметка, опасност за семейството му. Този път бяхме поели по по-дълга, но по-лесна пътека на изток, спуснахме се от планината и достигнахме  езерото на здрачаване, където градът бе залят от слухове. Мъжете седяха, приклекнали около чайните, говореха си бързешком и с унилост, каквато не бях виждал досега у тези весели и изпълнени със стоицизъм хора. Оживено споделяха един с друг оскъдната информация, която бяха научили оттук-оттам, преди неизбежно да се разотидат в осем вечерта, когато започваше полицейският час, наложен от армията. Нямаше никакво съмнение, че тази вечер щяха стриктно да следят за спазването му. 
     – Все още не е ясно кой го е направил. Има много слухове. Мислят, че е един от принцовете – обясни Бинод, след като нададохме ухо на разговора между таксиджия и продавач на манго. 
     Вдигнах един английски вестник, захвърлен на улицата от туристи. Според публикациите новината беше, че убийството на царя и семейството му е дело на царския син Дипендра. Ядосан, че семейството му не одобрило избраната от него годеница, той се развилнял в двореца и заклал родителите си, братовчедите и чичовците, а накрая се застрелял. Но, изглежда, никой не знаеше цялата истина и много въпроси оставаха без отговор. Навярно все пак това беше някаква конспирация, дело на комунистите? Никой не знаеше какви ще бъдат последиците. Но едно беше сигурно. 
     – В градовете ще има кръвопролития – каза мрачно Бинод. – Трябва да се махнеш оттук още сега. Полицията ще се развилнее и ще използва случилото се като извинение за арест на терористи. А маоистите ще видят в това златния си шанс да се доберат до властта. Ще има боеве и още убийства. 
     Погледнах над вестника и видях покрай мен да минава момчето, което по-рано същия ден бях срещнал в интернет кафенето. Носеше раница.
     – Хей, друже, чу ли новината? – извиках му аз.
     – Да, разбира се – стори ми се още по-млад, още момче, точно като мен – едва завършил училище, а сега се намираше във военна зона, попаднал насред боеве и убийства. – Посолството препоръчва на всички да напуснат страната. Тази вечер има полет. Аз трябваше да замина утре, но презаверих билета си, отивам си у дома. Трябва да побързаш, едва ли са останали много свободни места – след тези  думи той продължи тичешком по пътя си. Бледите му бели крака изглеждаха някак нелепо в новите шорти. Предположих, че беше тръгнал към спирката, откъдето до хване автобус до летището. 
     Сърцето ми се сви. Паспортът ми не беше у мен. В целия хаос и объркването през последните няколко дни го бях оставил на един пътнически агент, който обеща да ми извади виза за Индия. Трябваше да пътувам до там по суша от Непал, но документите ми все още не бяха готови. 
     Двамата с Бинод се върнахме в хостела, където помолих да използвам телефона. Набрах телефонния номер, изписан на раздърпаната визитка на пътническия агент, но отсреща чух записано съобщение: „Заради днешния инцидент офисът ще остане затворен през следващата седмица или до нормализиране на ситуацията. Моля, свържете се с мен тогава.“
     Погледнах притеснено Бинод. За първи път в живота си бях буквално в безизходица в чужда страна и нямаше къде да отида. Не знаех какво да правя, освен да почукам на вратата на Британското посолство. 
     – Не се тревожи, приятелю – успокои ме той. – Ще тръгнем към хълмовете. Тук не е безопасно, но след няколко дни ще оправим нещата. Вземи си багажа и ще се върнем в Сарангкот. 
     – Но, Бинод, нямам никакви пари. Не мога да ти платя за услугите ти на водач – това беше самата истина. Бях почти в края на пътешествието си и парите ми бяха на привършване. 
     – Не искам парите ти, братко. За мен ще бъде чест да бъда твой домакин, докато успееш да се махнеш от страната. 
     Набързо събрах багажа си и последвах новия си приятел. Поехме извън града, когато слънцето се спускаше зад хълма Пун, хвърляйки последните си златни лъчи над езерото Фева. Стъмняваше се постепенно, а единствената светлина идваше от малките огньове, които блещукаха като звезди в селцата над нас.