- Автор: Дончо Папазов
- Цветни страници: 8
- Цветно приложение: 16
- ISBN: 978-619-7300-74-1
- Издадена на: 02.2019
- Размери: 142×210
- Брой страници: 352
- Корица: Мека
- Националност: Българска
- Дизайн корица: © Издателство „Вакон“
- Редактор: Димитър Езекиев, Яна Парашикова-Аролска
- Коректор: Вилиана Семерджиева, Мариана Пиронкова
Невъзможният път – с това романтично име е кръстен маршрутът, преминаващ на юг от нос Добра надежда, нос Луин и нос Хорн през Атлантическия, Индийски и Тихия океан. Малцина са моряците, които са се осмелили да мечтаят за него, а още по-малко са тези, дръзвали да поемат по него.
През 1988 г. обаче Дончо Папазов тръгва с дървената яхта „Тивия“ по Невъзможния път, за да го измине по български – на юг от „ревящите четиридесет“ градуса южна ширина, където ветровете и вълните са чудовищни, през полярната зима, сам и без нито една спирка. Звучи страшно, защото е такова.
Тринайсетметровата „Тивия“ претърпява два нокдауна (преобръщане на плавателния съд настрани), първият от които причинява сериозни щети. Двигателят на яхтата се поврежда още в началото на пътуването, така че Дончо Папазов плава, като разчита единствено на вятъра, платната и уменията си. Електричество ползва само за радиосеансите със свои приятели от България и с радиолюбителите от различни точки по пътя си, които са негова опора в това невъзможно плаване. Студ, всепроникваща влага, самота, мрак… и постоянната битка с прииждащите вълни. Това е ежедневието на мореплавателя през близо шестте месеца и 19-те хиляди морски мили на тази околосветска обиколка. Но губи ли той присъствие на духа? Нито за миг. Книгата, която държите, е доказателство за това. Тя е написана по време на плаването по Невъзможния път и дава абсолютно автентична и уникална гледна точка върху преживяното от Дончо Папазов. Тя е жива, вълнуваща, изпълнена с финес, чувство за хумор и лека носталгия.
Новото издание на книгата излиза от печат по случай 30-годишнината от завършването на експедицията по Невъзможния път през 2018 г. и 80-годишния юбилей на Дончо Папазов през 2019 г.
„Какво усещам, приближавайки към Великия нос? Като че ли ми е тържествено, все едно че се готвя за конфирмация. Двадесет години чакам този ден. Двадесет години се готвя за него. Нос Хорн не е само точката Хорн. Той е мъката и дързостта на всички океани пред него. Огромният път около Земята, затворен, изстрадан в опасности. За Хорн мечтаех, когато в България нямаше и помен от експедиции. По времето, когато пишеха книги за едно пускане със сал от варели и трупи по нашия бряг на река Дунав. С Джу пробихме. С нея направихме първите български експедиции.“
Дончо Папазов
Дончо Папазов е роден на 21.02.1939 г.
Той е знаменит български мореплавател, но с това далеч не се изчерпва описанието на разноликата му личност. Двадесет години работи в киното и телевизията. Сценарист, редактор, журналист и автор на документални, научнопопулярни филми и телевизионни предавания. Активист по време на демократическите промени в България в началото на 90-те години на ХХ век. Депутат в 36-ото народно събрание, главен продуцент в БНТ, експерт в СЕМ. По образование е икономист. 15 години работи като научен сътрудник и ръководител на секция в държавно предприятие.
През 60-те години участва в леководолазни археологически експедиции и става рекордьор по гмуркане на дълбочина без апаратура. И оттогава морето се превръща в негова голяма любов.
Със съпругата му Юлия Гурковска-Папазова (по прякор Джу) прекосяват Черно море и по-късно Атлантическия океан със спасителна лодка. С яхтата „Тивия“ пък осъществяват обиколка на Европа, както и двегодишно плаване около земното кълбо, като по време на тези две пътешествия член на екипажа е и дъщеря им Яна.
ПЪРВА ГЛАВА
НАЧАЛОТО. АТЛАНТИКЪТ
Доживях. Днес, 29 декември 1987 г., в 13 ч. и 13 мин. тръгнах за Невъзможния път. Изпратиха ме членове на прочутия яхтклуб „Аржентино“, моряци от българските рибарски кораби и неизбежните зяпачи. По традиция, преди да отплавам от Буенос Айрес, съставихме протокол с часа и датата на тръгването. Печатът в паспорта и митническата проверка известиха края на чиновническите обреди. Освободен от прангите на сушата, изведнъж домилях на изпращачите. Снимахме се накуп и поотделно. Разцелуван и благопожелан от всеки, с насълзени очи се изсилвах в усмивка. Рибарите от българските и руските кораби викаха и ръкомахаха. Предадох плик с документи за всяко най-дребно разходче, писмо до дъщеря ми Яна, до
мама и скъсах последната нишка с брега.
Отвързах Тивия от мъртвата котва, развъртях я като кон и поех към изхода на старото пристанище на Буенос Айрес.
Вдигнах грота (главното ветрило) , сетне геноата (предно платно с голяма площ, поставя се на топщага) и тласкан от лекия ветрец, се отправих към лудото си приключение. Останал сам, далече от обективи и погледи, се отпуснах. Мокри и тежки сълзи се заплетоха в брадата ми.
Вятърът в реката Рио де ла Плата е точно насрещен.До океана е прокопан канал от 150 мили (единица мярка за разстояние, равна на 1852 м). Плавам трудно. През километър има потънали кораби. Принуден да лавирам, често напускам фарватера (проход за плавателни съдове, безопасен в навигационно отношение и обозначен в самата местност и/или на карта).
За 8 часа изминах 25 мили. Пред носа на Тивия се въздигат тежки и тъмни облаци. Вантите (част от стоящия такелаж на ветроходните кораби, представлява укрепващо мачтата въже, опънато от върха (топа) на мачтата до борда)2 отдавна свирят.
Срещу мен е плитчината Чико Банко. В дрезгавината едва виждам силуета на заседналите кораби. За да не рискувам, хвърлям котва на 5 кабелта (единица мярка за разстояние, равна на 1/10 от морската миля, или 185 метра) от фарватера. Така е постъпил и Джошуа Слокъм (американски мореплавател и авантюрист. Той е първият човек, осъществил сам околосветско пътешествие по вода. Книгата му „Сам около света“, в която описва преживяванията си, е считана за класика в жанра).
Сега се отпускам, пия коняк, пуша и пиша. След минути ще огледам светлините, за да преценя дали котвата държи.
Ще навия будилника за след час и ще заспя. Нова проверка на котвата, лек сън, звън и т.н.
Това е първият ден на моята самота. От плитчините и теченията на Рио де ла Плата ще се измъкна бавно. Реката е прочута с лошия си нрав. В нея са засядали Слокъм и Вито Дюма (аржентински мореплавател. По време на Втората световна война той обикаля света по Невъзможния път сам – на юг от нос Добра надежда, нос Луин и нос Хорн, като спира на шест пристанища).
Силен вятър подбира къси и остри вълни. Натегната от юздата на котвата, Тивия рови нос и много вода минава по палубата. От резките удари корпусът кънти по нов начин.
***
Вторият ден започва с нов курс и нов насрещен вятър. Барометърът пада като за памперо (студен бурен южен вятър в Аржентина, Парагвай и Уругвай,
понякога придружен с дъждове и гръмотевични бури). Много рано, в 5:30 следобед, хвърлям котва. Вятърът е насрещен, наоколо – плитчини. Рано сутринта лек ветрец накъдри реката. Духна от посоката на памперо. Ще засили ли? Ще ме
избута ли до солената вода на океана?
***
Трети ден съм на щурвала (кормилно колело). Отново с първите звезди хвърлям котва. Измъчих се с тръгването си от забития на 180 мили от океана Буенос Айрес.
***
Вълнува ме дали ще имам сеанс с радиолюбители от Машинно-електротехническия институт. Престъпление е да ходят навръх Нова година в клуба.
Не ме свърта, не мога да спя. Душата ми е запрашила в океана, а се туткам в реката. Нощес три пъти опитвах да вдигна котвата. Течението е по-силно от ръцете ми и не успях. След като дълго време дърпах и пуфтях, не можах да докарам въжето на котвата до вертикално положение. Опасната част от операцията е това. В тъмата е лесно да си приклещиш пръстите с натегнатото като струна въже. Напразно амбициран, пънах се да се самопокажа, че съм по-силен от течението. Накрая, между приливите и отливите, в краткото време, докато течението замира, успях да издърпам котвата.
Глупава работа е да се бориш с вечните стихии. Добрият моряк се пази от ненужни битки. Ако не надвие течението, знае, че след три часа то ще смени посоката си. Знаех го и аз, не един път съм дебнал тези минути, но кръвта ми е кипнала, напрегнат съм и трябва да полудувам.
Със слаб ветрец навлизам във води, дълбоки 4-5 метра, и мога спокойно да зарежа еднообразието на маркирания път. Завивам на юг и казвам сбогом на последния буй. Ако успея да направя Невъзможния път възможен, след пет месеца отново ще плавам в реката.
Уморен, нямам сила да подготвя първата си самотна Нова година. От три дни на свобода, никой не ми пречи да командвам времето. Седем часът следобед по местно време е, дванайсет българско. Ще празнувам по нашенските часове. Отварям бутилка и вдигам наздравици. Наричам ги гласно: за Яна, за Джу, за мама, за Беба, за Тодор и Милко и за всички приятели. Нищо особено, най-обикновени, но казани от сърце пожелания.
Днес съм на крак от 3:30 часа сутринта.
Времето е хубаво, вятърът – лек. Шетам, обирам и намествам всичко. Тази нощ няма да хвърлям котва.
Виждам фара „Практикос Регаладос“, зад него пътят е чист. Вече съм в океана, но водата е сладка и мътна. Опитвам я непрекъснато. За никого не е важно, но искам да знам кога ще бъда в открития простор.
В далечината се виждат белите небостъргачи на Монтевидео. Морето е пусто, всеки, който може, се е приютил на сушата, за да отпразнува Нова година. За разкош си отварям огромен пакет чипс, за да не мърся, слагам го в найлонов плик и зобя като кон от чул.
За празничното меню избирам само постни храни. След преяждането с месо в аржентинския рай съм заситен.
Ще направя салата от стъргани моркови, чушки и лук, отделно – фруктова от ананас, ябълка, портокал. Остане ли, ще я ям и утре.
Улисан, забравих, че имам радиоапарат. Завъртях копчето и ме заля „Ай джъст кол ту сей ай лав ю“.
Тъжен за близки, замечтан за българска реч. От три часа вися на любителската радиостанция. Знам, че е излишно, че навръх Нова година никой няма да си утрепе времето, но ей така, ако все пак някой е решил, ако все пак хвана българин, ще го помоля да телефонира вкъщи.
Невероятни зигзаги правя в устието, непрекъснато меня халсовете (курс на яхтата спрямо вятъра). Откакто излязох в по-дълбоки води, съм като отвързан. Сега имам възможност за пръв път да се …