„Звезди и бури“

• Автор: Гастон Ребюфа
• Консултант катерене: Момчил Дамянов
• Превод: © Светослав Колев
• ISBN: 978-619-7300-57-4
• Размери: 142×210
• Брой страници: 167
• Корица: Мека
• Националност: Френска
• Главен редактор: Елена Можолич
• Редактор: Диляна Георгиева, В. Севова
• Коректор: Мариана Пиронкова

През 50-те години на XX век френският планински водач Гастон Ребюфа постига световна слава като първия човек, изкачил шестте легендарни северни стени на Алпите: Гранд Жорас, Пиц Бадиле, Пти Дрю, Матерхорн, Чима Гранде ди Лаваредо и Айгер. Сред бури и лавини, каменопади и импровизирани биваци, триумф и смърт „Звезди и бури“ проследява изкачванията на Ребюфа по тъмните заледени стени, които всяват страх и сред най-опитните алпинисти на неговото време.

Но тази класика на планинарската литература не е само история за изкачени върхове. Тя разкрива човешката природа сред скалите и описва радостта от приятелството и хармоничната близост с планината, родили се в най-тежките мигове на усилия и лишения.

С изящната си лирична проза Ребюфа създава един вечен шедьовър, който улавя всяка опасна стъпка към върха, всяка глътка разреден въздух и възторжено се прекланя пред красотата и величието на високата планина и нейните тайни.

 

Гастон Ребюфа (1921–1985) е френски планински водач, един от най-известните и почитани алпинисти на всички времена. Прочува се през 1950 г. като един от членовете на експедицията, осъществила първото изкачване на осемхилядник в историята – връх Анапурна. По-късно става първият човек, изкачил шестте големи северни стени на Алпите. Автор е на над десет книги, а безспорният връх в творчеството му „Звезди и бури“ променя завинаги планинарската литература.

 

 

ПРЕДГОВОР от автора

Тази книга е рожба на една младост, посветена изцяло на високите планини.

Години наред, докато живеех в Марсилия, копнеех за планината. Всяка зима очаквах с нетърпение месец юли. Най-сетне потеглях за Елфроад или Шамони. Прекарвах седмица-две по върховете, после настъпваше нова година на трепетно очакване. И един ден реших да се преселя в планината – станах професионален планински водач.

Измежду множество изкачвания две превърнаха младежките ми блянове в реалност – това на Ла Бар де-з-Екрен през юношеството ми и на северната стена на Гранд Жорас по Реброто Уокър, когато бях на 20 години.

През 1945 г. на слизане от челото на Гранд Жорас, след като вече не се усещах просто като любител, изпитах притегателната сила на планината по различен начин и се посветих на водаческото поприще. Напуснах Националната школа по ски и алпинизъм, в която бях инструктор. Поех живота си в собствени ръце.

Една осъществена мечта ражда нова мечта. След Реброто Уокър на Гранд Жорас исках да покоря другите северни стени: Дрю, Бадиле, Матерхорн, Чима Гранде, Айгер. Бях дете, когато тези стени бяха още девствени. Щом достигнах възраст, позволяваща ми да ги изкача, исках да покоря всяка от тях. Но и това не ми беше достатъчно бях професионален планински водач и имах желание да ги изкача именно като такъв. Придирчива младост! Младост, която иска всичко!

 

Когато катерех Ле-з-Екрен, имах душа на бойскаут. Бях още напорист младеж, когато се изправих срещу Гранд Жорас и през четирите години, прекарани в Централната школа „Младеж и планина“, Военното високопланинско училище и Националната школа по ски и алпинизъм. Водаческата професия ми помогна да стана мъж.

Това е едно от най-красивите поприща, защото се упражнява върху късче от Земята, запазило девствеността си.

В наши дни малко неща ни докосват до първичното. Не съществуват нощта, студът, вятърът и звездите. Всичко е обезличено. Къде е ритъмът на живота? Всичко се движи така устремно, всичко вдига толкова шум! Увлеченият в бързината човек не забелязва тревата по пътищата, цвета, уханието є, измененията, когато я милва ветрецът.

Каква странна среща между човешката природа и диплите на планетата – хора, потънали в мълчанието на забравата. Снежен склон, гладък като стъкло. По него пъплят хора и напъните им оставят диря – една недействителна диря. Скала, източена като обелиск – хора разрушават законите на притеглянето и си извоюват право да минат откъдето пожелаят. Тези хора не търсят приключения, а така живеят, упражняват занaята си.

Всеки ден през лятото те стават призори, за да проверят небето и вятъра. Предишната вечер са били неспокойни – купести облаци са набраздявали небето на запад. Страхували са се да не би времето да се развали през нощта – Млечният път е блестял прекалено ярко и все още не се е застудило. Но горнякът е надделял, снегът и небето са благоприятни, водачът може да събуди клиента и да тръгне на път. Тогава едно въже съединява две същества, които занапред ще имат само един живот. За няколко часа водачът се свързва с един непознат, който ще се превърне в негов приятел. Когато двама души делят най-хубавото и най-лошото, те вече не са си чужди.

Поради неизбежното повтаряне на едни и същи изкачвания работата може да дотегне. Но водачът не е просто машина за успешно катерене на скали и ледени наклони, за отгатване на времето, за очертаване на пътя. Водачът не се катери за удоволствие – той отваря вратите на своите планини както градинарят – портите на градината си. Височината е прелестна рамка за работа, катеренето му доставя наслада, която не го изморява, но най-голямата награда произлиза от щастието на спътника, когото води.

Той знае, че някое изкачване е красиво, че на един или на друг завой внезапно се открива чудесна гледка, че еди-кой си леден ръб прилича на дантела. Не казва и думичка, възнаграждението идва от усмивката на другаря му, който се изправя пред неочакваното откритие. Ако се стреми към удовлетворението от собственото си катерене, водачът ще бъде ограбен, планината бързо ще го отблъсне.

Той изкачва пет, десет, двайсет пъти в едно и също лято един и същ процеп, една и съща плоча и пак се връща при тях със задоволство, защото щастието му е с по-дълбоки корени – родството му с планината и стихиите, родство, познато и на селянина, който пори земната гръд, и на занаятчията, който преобразява суровината. А ако спътникът му се колебае, водачът го насърчава; разрази ли се неканена буря, водачът вниква в тайните є. Инстинктът го направлява, чувството за отговорност удесеторява силите му и той отвежда свръзката до хижата. Водачът обича трудностите, но ненавижда опасностите – тези две толкова различни понятия. Възможно е и да загине, ударен от гръм, застигнат от каменопад или повлечен от лавини. И това е част от работата, но докато е жив, той се бори

да води свръзката си.

***

Обикновено кореняците от Шамони или от другите планински долини са водачи по семейна традиция. А аз? Аз съм дете на Марсилия! И все пак в родния Прованс по стръмнините на Сент Бом и Люберон, по скалите на Каланк край морския бряг у мен се събудиха любовта към вятъра и простора, звездите и бурите, цветята и горите, благоуханието и стремежът към всички тези прелести.

През 1950 г. с френската хималайска експедиция стигнах до подножието на земните великани. Но както и при Ле-з-Екрен или Жорас, така и при Анапурна ни примамваше една и съща мечта. Изправени пред тези гигантски, тайнствени планини, успяхме да ги покорим, след като се бяхме насладили да разгадаем загадките им. Вървяхме, откривахме, катерехме и всяка вечер заспивахме под небето на Азия – какво щастие.

***

Горски огньове, биваци из долините, лагери по ледниците на Xималаите, вечери и нощувки в хижите на Алпите – планинските нощи са част от най-красивите спомени в живота на алпиниста, но най-трайните и често най-незабравими са онези, прекарани на открито под звездите.

За да покорят големите северни стени, първите завоеватели е трябвало да катерят по два, три или четири дни и да прекарат поне по една нощ „закачени“ за скалата. И днес, макар да познаваме пътищата, нерядко ни се налага да бивакуваме на някои места. Но това съвсем не е беда.

В края на деня алпинистът си избира площадка, сваля раницата, забива клин и се осигурява. След уморителните усилия на катеренето той се слива с живота на планината и се отдава на съзерцание подобно на поет, дори и по-задълбочено от него. Свил се на каменното си легло, опрял гръб в голямата стена, обърнал лице към познатата бездна, той вижда как отляво слънцето чезне зад небосклона, а от другата страна небето разгъва звездния си плащ. Първоначално планинарят стои буден, след това, ако може, се унася в дрямка. Пробужда се, отново заспива. Най-накрая започва да чака слънцето да надникне отдясно. Велико странстване под разпилените звездни диаманти.

Алпинистът, който влиза в двубой с върховете само когато времето на тръгване от хижата е хубаво и никога не бивакува, се докосва до прелестите на планината, но не и до нощните є тайни в глъбините на небето. Познавам пламенни младежи, които в края на седмицата бягат от големия град и отиват в гората до Фонтенбло или на Каланк. В неделя те катерят, но преди това в събота вечер нощуват на открито. Наслаждават се на природата и Вселената.

Някои планинари се гордеят, че са извършили всичките си изкачвания, без да са бивакували. Колко много са загубили, също като алпинистите, които катерят само скала или само лед, само ръбове или само стени. Не, не бива да затваряме очи пред неизброимите радости, които ни предлага планината всеки миг. Да не отхвърляме нищо, да не се лишаваме от нищо. Нека изпитаме жажда, нека изпитаме глад, нека се научим да катерим бързо, нека се научим да пълзим бавно, нека се научим да съзерцаваме.

Нека се научим да живеем!

Благодарение на познатия път и клиновете, оставени от катерачите, измежду големите северни стени се срещат и такива, на които вече не е необходимо да се бивакува, както е било по време на първоначалното им покоряване; такава е северната стена на Чима Гранде ди Лаваредо например. Но докато галех тази стена, неведнъж се сещах за пионерите, увиснали през нощта на белия отвесен камък, който се губи над главите им някъде в небесата.

Безспорно човек може да бивакува самоцелно, както може да катери заради самото катерене, но ми се струва, че не в това се крие призванието ни. Не е достатъчно да бъдем зрители или машини за катерене. Трябва да се слеем с нощта, с планината, трябва да не оставаме безучастни свидетели. Звездите, набодени по небесния свод, мигат – алпинистът може да ги съзерцава, но преди всичко те живеят и му принадлежат донякъде. От тях зависи съдбата му.

Ако искрят, той е щастлив.

Ако блестят прекалено ярко, в сърцето му покълва тревога – задава се буря.

Ако са загърнати от облаци, призори ще завали сняг.

И докато в долината електричеството напълно ги е заличило, там горе златните кристали се превръщат в частица от тръпнещата плът на планинаря.

***

Тази вечер, докато пиша тези редове, ме обзема желанието да подишам за малко нощния въздух.

Зима е. Студено е.

Затворени между два бряга от къщи, звездите сякаш струят бавно над покривите на тясната улица, където крача в тъмнината.

— Студено е – казвам си. – Добро знамение. Снегът ще замръзне.

Колко глупаво! Та аз се намирам в Париж на Рю де Гранз-Огюстен.

Моята улица обаче води към кейовете – в сърцето на големия град, Сена и дърветата, нощта и мълчанието имат нещо, което наподобява природата.

Късно е, рано е. Студено е.

Сега е часът, когато планинарят излиза на терасата на хижата, за да огледа небето, вятъра, снега.

Много студените нощи предизвестяват хубави дни. На път! Сега е часът, когато алпинистът пали фенера си.

И в мен се обажда копнежът…