„Да докоснеш небесата“

Автор: Майк Хорн
Консултант катерене: Момчил Дамянов
Превод: © Елица Попова
Снимка корица: © David Carlier
Цветни страници: 16
Издадена на: 27.09.2017
Размери: 142×210
Брой страници: 256
Корица: Мека
Националност: Френска
Редактор: Цветелина Лакова
Коректор: Мариана Пиронкова

 

През целия си живот Майк Хорн изпитва неудържим стремеж към непознатото. Въплътил волния дух на Одисей, той не се страхува да предизвиква боговете, докато се спуска по бързеите на Амазонка, изминава 40 000 километра, следвайки линията на екватора, или прекосява Северния полюс в мрака на полярната нощ. Негов дом са горските пущинаци и непроходимите джунгли, скърцащите ледове и смълчаните пустини. Просмукала се в съществото му, природата e продължение на него самия.

В „Да докоснеш небесата“ смелият приключенец ни прави част от най-рискованата си експедиция досега. Без въже, кислородна бутилка и какъвто и да е опит в катеренето на високи върхове Майк предприема последователно изкачване на четири осемхилядника от Хималайската верига. Заедно с трима верни приятели той ще преодолява скрити цепнатини и коварни снежни мостове по пътя към Зоната на смъртта – разредения въздух след 7500 метра, в който съзнанието се замъглява, движенията се забавят, а всяка грешка води до фатални последици. Когато телата им се предадат и дори забиването на пикела се превърне в непосилна задача, мъжете ще трябва да продължат със силата на волята.

Набирайки височина по склоновете на суровите гиганти, Майк постепенно ни допуска до извора на мотивацията и вдъхновението, превърнали го в легендата, която е днес – бурното детство в Южна Африка, отношенията с баща му, който го научава да „гледа отвъд стената“, жестоката действителност в армията и нежната любов на съпругата му Кати, чийто дух съпровожда всяка негова крачка. Там, в наситеносиния безкрай, откриваме не само скритото лице на една велик изследовател, но и неоспоримото доказателство, че ако следваме порива на мечтите си, можем да докоснем небесата.

Глава 6

Гашербрум II

Точно в полунощ, насред мрака, най-после атакуваме Гашербрум II от горния базов лагер. Добре аклиматизирани. С достатъчно червени кръвни телца. Фред и Оливие отново са отпред, но скоро пътищата ни ще се разделят. Всеки прокарва свой собствен път. В един момент виждам светлините на другарите си, друг път съм сам. Това не ме тревожи: започвам да се справям сам и, парадоксално – самостоятелното катерене изисква по-малко енергия. Челникът ми осветява скалните гънки. Стремя се да ги откривам.

* * *

Когато се катериш в толкова тъмна нощ, лампата осветява само най-същественото пред теб, останалото вече не е от значение. Знаеш, че около теб дебнат опасности – ледени блокове, скали… – но не ги виждаш. Когато вдигнеш глава, челникът ти показва пътя. Всичко, което е зад или около теб, е притъмнено и не съществува. Светлината се отразява в леда, пресреща силуетите на другарите ти и рисува призрачни форми. В тази нереалност въображението се разгръща. Не виждаш колко стръмен е склонът, не виждаш какво ти остава да изкатериш. Ти си единствено в настоящия момент, свръхсъсредоточен в тесния сноп светлина. Единствената ти надежда е тази светлина. Навсякъде, където е тъмно, е минно поле. Обожавам да се катеря през нощта, реалността вече не съществува, почти няма и възможности. А колкото по-малко възможности имаш, толкова по-бързо вземаш решение.

Леко съм разочарован, че слънцето изгрява.

* * *

Постепенно светлината огрява планината. Аз съм на ръба. Небето става яркосиньо. Малко по малко умората ме наляга. На някои заснежени пасажи изразходвам огромно количество енергия. Изминаването на един метър ми коства страшно много. Понякога се питам какво изобщо правя тук. Крача, плъзгам се назад и всичко се повтаря отново и отново. До безкрайност. Тъпча на място. Отчайващо. Но се успокоявам, защото опитът ме е научил: изнервянето е синоним на загуба на енергия. Радвам се, че се боря.

Пристигам в Лагер 2, на 6400 м. Жан е тук. Той ме води по дирите си. Фред и Оливие ни чакат усмихнати. Палатките на германците са тук, непокътнати. Инвентарът им е чисто нов, вече леко затрупан от снега. Всичко това скоро ще бъде отвяно от вятъра. Затова е по-добре да се възползваме от случая. Фред и Оливие си избират палатка, ние с Жан също. Вътре намираме последен модел екипировка.

Склоновете на Еверест са замърсени. Палатки, щайги, бутилки, тоалетни, всичко остава там. Хората оскверняват най-далечните кътчета на планетата. Има цели водовъртежи от пластмаса, големи колкото континенти, които плават в океаните. Има морски ями, замърсени от разлагането на боклука. Има цели страни, чиято земя е напоена с човешки отпадъци. Хиляди тонове изпражнения се изхвърлят в реките. Пампасите са осеяни с ръждясали коли, пустините служат за диви бунища… Въпреки това планините остават символ на абсолютната чистота.

Пийваме по един горещ шоколад. Ще си починем няколко часа, ще поспим и тръгваме отново в късния следобед. Ясно небе, лек вятър, добри условия. Заставам начело на групата. Опитвам се да поддържам равномерен ход. Липсата на кислород все пак се усеща.

– Майк!