„Бяла самота“

Автор: Райнхолд Меснер
Издателство: Вакон
Консултант катерене: Момчил Дамянов
Превод: © Екатерина Войнова
ISBN: 978-619-7300-60-4
Издадена на: ноември 2019
Размери: 140х210
Брой страници: 306
Корица: Мека
Националност: Германия
Дизайн корица: © Издателство „Вакон“
Редактор: Иван Б. Генов
Коректор: Севда Драгоева

Нанга Парбат – там, където Райнхолд Меснер стана такъв, какъвто е.

За Меснер Нанга Парбат е много специална планина. Най-високият и връх е първият хималайски осемхилядник, който той изкачва през 1970 г. заедно с брат си Гюнтер. По пътя обратно надолу Гюнтер се изгубва, вероятно затрупан от лавина. Но колкото и вероятно да звучи това, години наред за инцидента се носят слухове, разпространяват се лъжи и обвинения, плод не само на невъзможността да се открие каквато и да било следа от изгубилия се, а и на завист към успеха и късмета на оцелелия. С първото изкачване на върха и с трагедията при спускането започва „дългият път“ на Меснер към Голата планина – път, осеян с триумфи и загуби, изминат с надеждата, че Нанга Парбат ще разкрие тайната си.
Този необикновен пътепис е книга за любови и умирания и за живота в интервалите помежду им; вълнуващ разказ за обсебените от планините, за ония от тях, които успяват да се върнат в „света на хората“, и за останалите завинаги в прегръдката на ледовете им; учебник по оцеляване – в планината, в джунглата на хорските завист и сплетни, в бездната на собствените страхове, съмнения и вини. Книга за всеки, който е имал и продължава да има мечти, за всеки, който е търсил, намирал, печелил и губил – битки и цели, приятели и кумири. Книга за самотата – бялата и черната. И за един мъж, поел предизвикателството и на двете.

Дългата сянка на Нанга Парбат

Нанга Парбат е много особена планина. Поне за мен. От самото начало. А и защото за нея съм прочел много повече, отколкото за която и да било друга планина! За Ракхиот от северната страна, за склоновете на Диамир, за стената Рупал. За многобройните опити и за първото изкачване на върха през 1953 г ., за трагичната експедиция по Диамир през 1962 г . Низ от нови и нови трагедии: 1895 г ., 1934 г ., 1937 г ., 1962 г . По-късно, през 1970 г . – нашият пръв хималайски връх, Нанга Парбат.
   Брат ми Гюнтер и аз стигаме до върха, но се докарваме до бедствено положение и започваме спускане по непозната местност, губим се един другиго от поглед, Гюнтер изчезва завинаги. Заедно бяхме направили повече от 1000 планински изкачвания: по опасни стени, по нови маршрути и сме се връщали. Гюнтер беше моят партньор по въже, той беше човекът, на когото се доверявах за всичко, любимият ми брат.
   През 1971 г . се връщам на мястото на трагедията. С жената, която обичам. Заедно се отбиваме при спасителите ми и, измъчван от кошмари, се изкачвам до глетчера, който ме беше хвърлил в отчаяние. Надявам се да стане чудо! Но не намирам брат си.
   Уши ми помага да нося вината, че съм оцелял. Тя ми връща желанието за живот, дава ми сигурност, подкрепя ме в страстта ми по алпинизма. Пътуваме заедно, устройваме се в Южен Тирол, но сме по-скоро номади, двойка обичащи се номади. Всяко ново предизвикателство изкушава. Отново и отново поемам нанякъде, на някоя експедиция, в зоната на смъртта. Копнежът е огромен, разделите причиняват болка. Не условието „планините или аз“ е това, което през 1977 г . ни разделя, а моята обсебеност.
   С мрачното усещане, че в цялата си лудост, докато се пилея и самоунищожавам, съм разрушил любовта ни, през 1978 г . отново тръгвам към Нанга Парбат. За да изкача сам този осемхилядник.
   В бивака съм, нощувам по средата на стръмната стена, когато я разтърсва земетресение. Милиони тонове лед се откъртват от склоновете й, обратният път е отрязан. Противно на всякакъв разум продължавам да се изкачвам, стигам върха; вятърът разнася снежни парцали – времето се влошава и се налага да изчакам; накрая успявам да се спусна до подножието на стената по много рискован маршрут. Животът ми е спасен, свободен съм, черната самота е станала бяла. Но с колко неща се разделих заради всичко това! Заради соловото изкачване – с любовта си, заради най-високата и стръмна стена на земята – с брат си. Единствено чувството на вина, че останах сам, не ме напуска. 30 години по-късно нещо отново ме тласка към Нанга Парбат. Към моята съдбовна планина. Продължавам да търся брат си. Макар и най-често само насън. Някои от предишните ми другари обаче така и не успяват да приемат факта, че съм още жив! Това, че за разлика от брат си аз оцелях, им се струва незаслужен късмет, въпреки чувството ми за вина. ДНК анализът на една кост, която Ханс Петер Айзендле намери през 2000 г . в глетчера в подножието на стената Диамир на Нанга Парбат, през пролетта на 2004 г . най-после окончателно доказа, че брат ми Гюнтер е загинал в
подножието на планината през 1970 г ., на връщане от върха, който бяхме изкачили заедно. Това сложи край на съмненията в невинността ми и опроверга спекулациите на някогашните ми другари алпинисти. Дали последните са се опитвали по този начин да отклонят вниманието от съществените въпроси, или да укротят угризенията на собственит си съвести? Не знам, а и това вече няма никакво значение.