„Да бягаш с кенийците“

• Автор: Адхарананд Фин 
• Превод: © Кристина Димитрова 
• Издадена на: 2015-08-06
• Брой страници: 264
• Корица: Мека
• Националност: Английска 
• Дизайн корица: © Добродана Попова
• Редактор: Татяна Трифонова

От 20-те най-бързо избягани маратона в света за всички времена 17 са спечелени от кенийци. Днес осем от десетимата най-бързи мъже на планетата са кенийци. Как го правят? Каква е тайната им? Британският журналист Адхарананд Фин се отправя към Голямата рифтова долина, където се крият най-елитните тренировъчни лагери на Кения, за да разбере какво прави кенийците така недосегаеми.

Сам страстен бегач, Фин взема цялото си петчленно семейство, заедно с невръстните си деца, и потегля като на поклонение за кенийското градче Итен. Там той ще бяга редом до своите герои… или поне ще се опита. Британецът се отправя към Източна Африка с надеждата да разшифрова тайнствените причини за успеха на недостижимите кенийци. Дали разковничето е в гените, диетата, специалния им метод на бягане, климата, самата култура, или ежедневието?

Това, на което се натъква Фин, го изумява. Британецът се сблъсква с неподозиран подход: бягане, хранене, сън, бягане. За да открие какво се крие зад тази привидна простота, журналистът се потапя напълно в ежедневието на спортистите: спуска се по прашните пътеки заедно с олимпийски шампиони, млади надежди и босоноги деца; храни се като тях; спи в техните лагери; става в 5 сутринта, за да тренира. И накрая сбъдва мечтата си да се впусне рамо до рамо с първокласните кенийски бегачи в едно епично състезание в страната на дивите лъвове.

Също като името си, което на санскрит означава „безкрайно блаженство“, Адхарананд е истинско удоволствие за четене. Едно потапящо четиво, което ни понася по следите на най-добрите бегачи на планетата.

Първа глава

Тичаме през дълги вълнисти треви, като се състезаваме за първия завой. Аз съм най-отпред, тласкан от щурма на армията от крака около мен и учестеното дишане на съучениците ми. Минаваме през вратите на футболното игрище и завиваме в непосредствена близост до каменната стена в другия му край. Сега е по-тихо. Оглеждам се. Едно от момчетата е точно зад мен, но всички други са изостанали. Пред мен се развява лента, която бележи следващия завой. Продължавам да бягам, студен въздух пълни дробовете ми, а високите тополи се поклащат над главата ми.
Излизаме от пределите на училището и минаваме по пътека от чакъл, която по принцип е забранена територия. Чува се единствено скърцането под краката ми. Възрастен човек, който бута колело, се дръпва встрани, докато се разминаваме. Следвам лентата надолу по стръмен склон, водещ към игрището и към финалната линия. Стигам там много преди всички останали и чакам на студа, докато дойдат и рухнат след финалната линия. Наблюдавам ги как се завъртат по гръб, свличат се на колене, а лицата им са зачервени. Чувствам странно вълнение. Това е първият учебен час по физическо възпитание в новото ми училище и са ни изпратили да бягаме в пресечена местност. Никога преди не съм се пробвал да бягам на разстояние по-голямо от размерите на футболно игрище, затова съм изненадан колко лесно ми се струва.
– Дори не се е задъхал – казва учителят, като ме дава за пример на останалите. Казва ми да пъхна ръцете си под мишниците, за да ги стопля, докато останалите деца продължават да се тътрят.

Няколко години по-късно, когато съм на 12, чупя рекорда на училището по бягане на 800 метра, въпреки усилията на няколко момчета да ме притиснат още на старта, за да помогнат на свой приятел да спечели. Пет минути по-късно бягам на 1500 метра и там също печеля. Баща ми, който предусеща потенциала ми, предлага да се включа в местния клуб по бягане и намира номера в указателя. Чувам го как говори с някого по телефона и иска указания. От този миг насетне нещата са ясни, съдбата ми е да бъда бегач.